Читаем Равноденствие полностью

Чарли вече беше малко над четиридесетте и, както сам признаваше, беше уморен: уморен от радикализма, от безплодието на усилията си, от живота. За малко щял да зареже всичко, така й каза. Но преди десет години започнал да пише книга за един кръг математици от тринадесети век, известни като Оксфордските сметачи: Уилям Хейтсбъри, Ричард Суайнсхед, Джон Дъмбълтън и най-вече Томас Брадуардин. Така и не я завършил, но проучванията по нея го отвели до философа-еретик Роджър Бейкън, а оттам и до света на средновековния окултизъм.

Като резултат от всичко това, преди няколко години Чарли беше сменил увлечението си по политиката с дълбок интерес към алтернативния начин на живот. Беше се заровил в дебрите на мистицизма, окултизма и това, което наричаше „богатия подслой на интелекта“. Дори беше отворил малка книжарница — близо до Британския музей в Блумсбъри, — наречена „Белият елен“, в която се продавала предимно езотерична и окултна литература.

От нея си докарвал някакъв приличен доход, а и разполагал с времето и възможностите да се занимава със собствените си интереси.

Лора малко се изненада от тези поврати в живота на Чарли. Тя самата никога не се беше интересувала от окултизъм. Но след като го слуша известно време как говори по тези въпроси, вече й се струваше по-понятно защо човек като Чарли може да бъде погълнат от подобни идеи. Именно срещата с него, макар и косвено, я беше навела на идеята да напише трилър за Томас Брадуардин и заговора срещу крал Едуард II. И сега, докато пътуваше към Лондон с надеждата да открие Чарли в книжарницата, изпитваше леко чувство на вина, че не му се беше обадила през всичките три седмици, които бе прекарала в Англия. Дори не му се беше обадила, че ще идва.

Пристигна на гара „Падингтън“ няколко минути след осем и половина и хвана метрото до Уорън Стрийт. Когато излезе сред натоварения сутрешен трафик, осъзна, че всъщност още е много рано за Чарли. За да убие времето, се отби в едно заведение, закуси с кафе и кроасан, а после продължи на юг по Тотнъм Корт Роуд. Спря в един интернет клуб, за да си провери пощата, купи си вестник и още едно кафе, след което се насочи на изток по Ню Оксфорд Стрийт, откъдето трябваше да свие по малка уличка в близост до Мюзиъм Стрийт — „Белият елен“ беше там. Пътьом се опита да се свърже с Филип по мобилния, но се включваше само операторът.

Стигна до тясната уличка — от нея се виждаше Британският музей — и почти веднага забеляза малката витрина на книжарничката, отрупана догоре с книги. Над вратата висеше старомодна табела с изрисуван прекрасен бял елен.

Отвън книжарницата изглеждаше тъмна, безлюдна и затворена, но когато Лора натисна вратата, тя меко се отвори. Лъхна я миризмата на стара хартия и цигарен дим. От напукания таван висеше една-единствена гола крушка; дъсченият под беше захабен и изподраскан. Всеки сантиметър от стените беше зает с лавици, отрупани с книги от всякакъв вид, цвят и размер. Книжарничката беше невзрачна, но странно уютна.

В дъното на помещението имаше старо бюро от ясен с грозни резбовани крака. Беше отрупано с хартии. В единия му край стоеше допотопен компютър, а в другия — препълнен пепелник. Кошчето за боклук до бюрото също преливаше от смачкани хартии и други отпадъци. Зад бюрото имаше врата, водеща към някакъв килер. Беше отворена. Отвътре се процеждаше мъждива оранжева светлина и Лора чу свистенето на чайник. След минута от вратата излезе Чарли и тръгна към бюрото. Изобщо не беше усетил, че е влязла. От устата му висеше цигара, а в ръката си носеше огромна мърлява на вид чаша. Лора леко се прокашля.

— Господи! — възкликна Чарли и остави чашата на бюрото така невнимателно, че белезникавият чай се разплиска и заля цял куп хартии.

Той натисна цигарата в пепелника и заобиколи бюрото с отворени обятия.

— Лора, скъпа…

Тя се засмя и също го прегърна. Той я пусна и я огледа.

— Отслабнала си, момиче, а и защо си се офъкала така?

Говореше все едно не е учил в Оксфорд и никога не е чел езотерична литература.

— Искаш ли чай?

— Не, Чарли, благодаря, вече изпих и аз не знам колко кафета. Но, бога ми, радвам се, че те виждам.

Той придърпа един стар очукан стол и избърса седалката с ръка. После отиде до вратата, заключи я и обърна табелата на „Затворено“.

— За по-сигурно. Знаеш какви съкровища имаме тук.

После се разсмя и се тръшна на стола зад бюрото.

Чарли още като младеж не можеше да мине за образец за цветущо здраве, още тогава си беше слаб и блед, но сега изглеждаше направо изпит и много по-стар от своите четиридесет и четири години.

Лора го беше видяла за последен път само преди година, но оттогава и косата му беше оредяла, и тялото му беше станало по-мършаво, дори лицето му беше още по-бледо. Имаше много нездрав вид, сякаш страдаше от нелечима болест.

— Чарли, не ми е приятно да ти го кажа, но изглеждаш ужасно.

Той сви рамене.

— От многото работа напоследък, Лора. Но пък се чувствам прекрасно. Само дето косата ми пада — добави и дръпна един мазен тъмен кичур, клепнал над дясното му ухо. — Няма значение, мен не ме мисли.