Читаем Равноденствие полностью

Седяха в една стая до Вътрешната зала. Беше малко помещение, само шепа въздух, заградена от камък, на осемнадесет метра под Бодлеанската библиотека. Стените бяха гладки, а подът полиран и застлан с персийски килим. Върху него имаше махагонова маса с копринен тишлайфер, който висеше от двата й края. Стаята бе осветена от двайсетина свещи на метален полилей, който висеше от средата на куполовидния таван. Седяха един срещу друг.

— Много съм разочарован от теб — каза Господарят безстрастно.

Адептът, облечен в кремав ленен костюм на Армани, бяла риза с широка яка и копринена вратовръзка на червени и зелени райета, стегната плътно до адамовата ябълка в идеален възел, седеше в идентичен стол. Гледаше Господаря през масата и усети как пребледнява.

— Трябва да обясня… — почна той.

— Ами обясни.

— В къщата имаше някой.

Господарят повдигна вежди.

— Не беше лесно, Господарю, Не исках да допусна грешка, а времето ме притискаше.

— Нали за това си обучен.

— Чух шум на долния етаж. Помислих, че родителите на момичето се връщат по-рано. Но очевидно съм сбъркал.

— Да, така е.

— Не бях приключил. Изнесох тялото в градината, но там не беше удобно. Тогава видях пристана за семейната лодка. Стори ми се подходяща.

— Но защо после си бутнал лодката покрай брега?

Адептът пое дълбоко дъх.

— Момичето беше нагласено в лодката. Тъкмо бях извадил мозъка и лодката се отвърза и започна да се отдалечава от пристана. Опитах да я спра, но осъзнах, че ако трябва да се катеря по брега или ако падна в реката, ще съсипя всичко. Не ми оставаше друго, освен да я пусна по реката. Сигурно е спряла до брега близо до къщата.

И сведе поглед към ръцете си. Бяха с идеално поддържан маникюр.

Господарят се вгледа в красивото лице на човека пред себе си. Замисли се колко по-млад от възрастта си изглежда. Беше извадил късмет с гените — високи скули, добре оформена уста и толкова сини очи, че човек да си помисли, че носи цветни контактни лещи.

— Още не знаеш, нали?

— Какво да знам, Господарю?

— Твоята грешка може да има сериозни последици. Полицията е намерила веществени доказателства близо до къщата.

— Не е възможно. Аз…

— Имат частичен отпечатък, а също парчета кожа и пластмаса.

Адептът поклати глава. Очите му блестяха от възмущение.

— Провери ли защитното си облекло, преди да го изхвърлиш?

Адептът затвори очи и въздъхна.

— Не.

— Значи не е невъзможно.



Къщата на Джеймс Лайтман беше една от най-хубавите в Оксфорд. Въпреки че самият той имаше скромно потекло — баща адвокат и майка учителка, начетени, но не и богати — покойната му съпруга Сузана Гатинг беше единственото дете на един от най-влиятелните мъже в Англия, лорд Гатинг. Бивш финансов министър, Невил Гатинг беше успял да проследи родословното дърво на семейството си и на огромното му богатство чак до времето на крал Джордж I.

Тъстът на Лайтман се беше споминал преди почти двайсет години, а майката на Сузана бе починала от рак две години преди дъщеря й да загине в катастрофа, в резултат на което Лайтман наследи милиардите на семейство Гатинг. В Оксфорд обитаваше наследената четириетажна къща, а персонал от дванадесет души поддържаше семейното имение на Гатинг в Брил, на границата между графствата Оксфорд и Бъкингам.

— Три посещения за една седмица, Лора? Ще тръгнат слухове — каза Лайтман.

Лора се разсмя и го щипна по бузата.

— Опасявам се, че е само по работа, Джеймс.

— Наистина жалко. Както и да е, заповядай в кабинета, мило момиче.

Лора се настани в единия от двата стари кожени фотьойла до камината, където гореше слаб огън. Отначало се беше разочаровала, че й отвори Малкъм Бриджис, секретарят, с когото се бе запознала преди няколко дни. Той учтиво я покани да влезе, но личеше, че не му е приятно това натрапено присъствие. Но после се появи Джеймс, широко усмихнат и сърдечен, както винаги. Бриджис взе палтото й и бързо се отправи към кухнята, за да направи чай.

— Мислех, че секретарят ти работи само в библиотеката — отбеляза Лора.

— Не го харесваш, нали?

— Не, защо? Просто се изненадах да го видя тук.

— Не е страшно, мило момиче. Помага ми в къщата, за да изкара нещо допълнително. Малкъм е аспирант във факултета по психология. Има си приятелка и очевидно страст да помага — каза Лайтман, разрови огъня с един стар ръжен с орнаменти и се настани на другия фотьойл до Лора. — Обаче ние с теб имаме сметки за уреждане, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че не беше много откровена с мен онзи ден.

— За кое?

— За сюжета на новата ти книга.

— А, да, съжалявам — каза Лора. — Но не беше съвсем и лъжа. Наистина обмислям съвременен роман, но идеята ми дойде от тези последни убийства тук. Трябваше да ти кажа истината. Знаех, че и сам ще я разбереш рано или късно.

— Да ти кажа право, не обръщам много внимание на новините. Научих за убийствата само защото Малкъм ги спомена тази сутрин.

— Много хубаво. Защото отново ми трябва твоята помощ.

— Ха! — разсмя се Лайтман. — Винаги съм се възхищавал на нахалството ти.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Том 7
Том 7

В седьмом томе собрания сочинений Марка Твена из 12 томов 1959-1961 г.г. представлены книги «Американский претендент», «Том Сойер за границей» и «Простофиля Вильсон».В повести «Американский претендент», написанной Твеном в 1891 и опубликованной в 1892 году, читатель снова встречается с героями «Позолоченного века» (1874) — Селлерсом и Вашингтоном Хокинсом. Снова они носятся с проектами обогащения, принимающими на этот раз совершенно абсурдный характер. Значительное место в «Американском претенденте» занимает мотив претензий Селлерса на графство Россмор, который был, очевидно, подсказан Твену длительной борьбой за свои «права» его дальнего родственника, считавшего себя законным носителем титула графов Дерхем.Повесть «Том Сойер за границей», в большой мере представляющая собой экстравагантную шутку, по глубине и художественной силе слабее первых двух книг Твена о Томе и Геке. Но и в этом произведении читателя радуют блестки твеновского юмора и острые сатирические эпизоды.В повести «Простофиля Вильсон» писатель создает образ рабовладельческого городка, в котором нет и тени патриархальной привлекательности, ощущаемой в Санкт-Петербурге, изображенном в «Приключениях Тома Сойера», а царят мещанство, косность, пошлые обывательские интересы. Невежественным и спесивым обывателям Пристани Доусона противопоставлен благородный и умный Вильсон. Твен создает парадоксальную ситуацию: именно Вильсон, этот проницательный человек, вольнодумец, безгранично превосходящий силой интеллекта всех своих сограждан, долгие годы считается в городке простофилей, отпетым дураком.Комментарии А. Наркевич.

Марк Твен

Классическая проза