— Пак пийнах с Джоуи — съобщи Фред. — Отведох го в стриптийз клуб. Трета поредна вечер, знаеш. Чудя се дали черният ми дроб ще издържи още дълго на тая командировка. За него съм сигурен, че няма. Както и да е, натрясках го здравата и накрая той си призна всичко. Каза, че излъгал за зеления пикап, излъгал за чернокожия зад волана, излъгал за всичко. Призна, че той се е обадил на Кърбър с фалшивия донос за Донте и момичето. Беше прекрасно. Плачеше и не спираше да дърдори — просто едно разлигавено тлъсто момче, което се налива с бира и дрънка мръсотии на стриптийзьорките. Каза, че в девети и десети клас двамата с Донте били футболни звезди и добри приятели. През цялото време си мислел, че прокурорите и съдиите ще проумеят измамата. Не можел да повярва, че се е стигнало дотук. Все смятал, че екзекуцията ще бъде отменена и един ден Донте ще излезе от затвора. Сега най-после се убедил, че ще го убият, и му се късало сърцето. Мислел, че вината е негова. Уверих го, че е точно така. Кръвта ще е върху неговите ръце. Наистина го смачках. Беше чудесно.

Роби бе минал в кухнята да си налее вода.

— Това е страхотно, Фред.

— И да, и не. Отказва да подпише клетвена декларация.

— Какво?

— Не иска. Излязохме от клуба и отидохме в едно кафене. Умолявах го да подпише, но все едно говорех на пън.

— Защо не иска?

— Заради майка си, Роби, заради майка си и роднините. Ужасява се от мисълта да признае, че е лъгал през цялото време. Имал много приятели в Слоун и тъй нататък. Направих всичко по силите ми, но не иска да подпише.

Роби погълна на един дъх чаша чешмяна вода и избърса устните си с ръкав.

— Записа ли го?

— Естествено. Вече прослушах записа и се каня да повторя. Има много шум… бил ли си в стриптийз клуб?

— Не питай.

— Страшно силна музика, рап и тъй нататък. Но гласът му се чува. Разбира се какво казва. Ще трябва да го обработим.

— Няма време.

— Добре. Какъв е планът?

— Колко време ти трябва, за да пристигнеш?

— Е, в това чудесно време на денонощието почти няма движение. За пет часа мога да дойда до Слоун.

— Тогава не се мотай.

— Дадено, шефе.

Един час по-късно Роби лежеше по гръб в спалнята и мрачният таван си играеше странни шеги с мисловния му процес. Диди мъркаше като коте, напълно откъсната от света. Той се вслуша в дишането и и се запита как може да е тъй безгрижна пред всичките му тревоги. Завиждаше й. Когато се събудеше след няколко часа, първата й работа щеше да бъде да отскочи при ужасните си приятелки за един час йога. А в това време той щеше да крещи по служебния телефон.

И тъй, ето докъде се свеждаше всичко: пияният Джоуи Гембъл да признава греховете си и да разголва душа в някакъв стриптийз клуб пред човек със скрит микрофон, правещ некачествен запис, който няма да бъде приет от нито един съд в цивилизования свят.

Крехкият живот на Донте Дръм щеше да зависи от закъснялото разкаяние на един свидетел, на когото никой нямаше да повярва.

Втора част

Наказанието

16

При трескавото потегляне въпросът за парите остана на втори план. Когато извади портфейла си да плати шест долара за пиршеството на Бойет в „Синята луна“, Кийт осъзна, че няма много пари в брой. После забрави за това. Пак си спомни, когато вече бяха на пътя и трябваше да заредят бензин. В 1:15 ч. след полунощ спряха на някакъв паркинг за камиони край магистрала 35. Беше четвъртък, 8 ноември.

Докато пълнеше резервоара, Кийт си мислеше, че след около седемнайсет часа Донте Дръм ще бъде пристегнат с ремъци, за да му сложат смъртоносната инжекция. Още по-натрапчива бе мисълта, че човекът, който трябваше да изстрада тия последни часове, седи самодоволно в колата само на няколко крачки от него и бръснатата му глава отразява лъчите на флуоресцентните лампи. Току-що бяха напуснали южните покрайнини на Топика. Тексас беше безкрайно далеч. Плати с кредитна карта и преброи парите в джоба си — всичко на всичко трийсет и три долара. Наруга се, че не е взел от резервния фонд, който държеше в кухненския бюфет. Обикновено в кутията от пури имаше около двеста долара.

На един час път от Топика разрешената скорост се вдигна до сто и двайсет километра в час и Кийт подкара старото субару със сто и четирийсет. Засега Бойет мълчеше; задоволяваше се да седи сгушен, с ръце върху коленете и да се взира през дясното стъкло към пустотата. Кийт се стараеше да не му обръща внимание. Предпочиташе да мълчи. Дори при нормални обстоятелства трудно би изтърпял да седи дванайсет часа до непознат човек. А да докосва с рамо един ненормален насилник като Бойет щеше да превърне пътуването в живо мъчение.

Точно когато успя да се потопи в покой, изведнъж го налегна дрямка. Клепачите му залепваха и се отваряха едва след като тръснеше глава. Зрението му се замъгли. Колата кривна надясно, после той пак я върна към центъра на платното. Ощипа се по бузата. Замига с всичка сила. Ако беше сам, щеше да си удари плесница. Травис не забеляза.

— Какво ще кажеш за малко музика? — попита Кийт. Трябваше на всяка цена да освежи мозъка си.

Травис само кимна.

— Предпочиташ ли нещо конкретно?

— Колата си е ваша.