Читаем Признанието полностью

— Трябва да й кажа, че съжалявам. Много хора съм наранил, пасторе, но убих само веднъж. — Той се озърна към полицаите, после продължи малко по-тихо. — И не знам защо. Тя ми беше любимката. Исках да я задържа завинаги, а като осъзнах, че не мога, тогава…

— Разбрах те, Травис. Дай да говорим по същество. До Слоун има около шестстотин и петдесет километра по права линия, но на практика са почти деветстотин, голяма част от тях по пътища с две платна. Полунощ е. Ако потеглим веднага и караме като луди, можем да стигнем там по обяд. Само шест часа преди екзекуцията. Имаш ли представа какво ще правим, като пристигнем?

Бойет сдъвка парче наденица и се замисли над въпроса без какъвто и да е признак на тревога. Кийт забеляза, че той отхапва по малко и дъвче бавно, преди да остави вилицата и да отпие глътка кафе или вода. Не изглеждаше прекалено гладен. Храната не беше важна.

След нова глътка кафе Бойет каза:

— Мислех си да отидем в местната телевизия, там да изляза в ефир, да разкажа историята си, да поема отговорност и да кажа на ония идиоти, че са хванали за убийството невинен човек и трябва да спрат.

— Просто така?

— Не знам, пасторе. За пръв път го правя. А вие? Какъв е вашият план?

— В момента намирането на тялото е по-важно от твоето признание. Честно казано, Травис, при това твое полицейско досие и отвратителните ти престъпления никой няма да ти повярва. След срещата ни в понеделник се поразрових и открих доста случаи с разни смахнати, които изникват покрай екзекуциите и твърдят какво ли не.

— Смахнат ли ме наричате?

— Не. Но съм сигурен, че в Слоун ще те наричат и с по-лоши думи. Няма да ти повярват.

— Вие вярвате ли ми, пасторе?

— Да.

— Искате ли малко яйца с бекон? Така и така ще ги плащате.

— Не, благодаря.

Тик. Нов поглед към полицаите. Бойет притисна слепоочията си с показалци и започна да масажира на малки кръгчета, кривейки лице, сякаш беше готов да изкрещи. Болката най-сетне отмина. Кийт погледна часовника си.

Бойет леко поклати глава.

— За да намерим тялото, ще ни трябва повече време, пасторе. Няма начин да стане днес.

Тъй като нямаше опит в подобни дела, Кийт мълчаливо сви рамене.

— Или отиваме в Тексас, или се прибирам в дома да ми четат конско. Вие решавате, пасторе.

— Не разбирам защо точно аз трябва да взема решението.

— Много просто. Имате кола, бензин, шофьорска книжка. Аз нямам нищо освен истината.

Колата беше субару с двойно предаване на около триста хиляди километра — от тях поне двайсет хиляди след последната смяна на маслото. Дейна я използваше непрекъснато да разкарва с нея момчетата из града и това си личеше от пръв поглед. Другата им кола беше хонда акорд с повреден индикатор за маслото и износени задни гуми.

— Извинявай, че колата е мръсна — каза Кийт едва ли не притеснен, докато сядаха и затваряха вратите.

Бойет не отговори. Постави бастуна между краката си.

— Предпазните колани вече са задължителни — обясни Кийт и закопча своя.

Бойет не помръдна. Настана миг тишина, в който Кийт осъзна, че пътешествието е започнало. Човекът седеше в неговата кола, предстоеше им пътуване, което щеше да продължи часове, може би дни, и никой не знаеше къде ще ги отведе.

Докато колата потегляше, Бойет бавно си сложи предпазния колан. Лактите им почти се докосваха. Кийт за пръв път усети откъм Бойет дъх на бира и попита:

— Е, Травис, как си с пиенето?

Бойет въздъхна дълбоко, сякаш се чувстваше в безопасност зад заключените врати на колата. Както винаги изчака около пет секунди, преди да отговори:

— Никак. Не съм голям пияч. На четирийсет и четири години съм, пасторе, и двайсет и три минаха зад решетките в заведения, където няма нито кръчми, нито барове, стриптийз клубове или денонощни магазини. В затвора не се намира пиячка.

— Днес си пил.

— Имах малко пари, отидох в един хотелски бар и пийнах няколко бири. В бара имаше телевизор. Видях репортаж за екзекуцията на Дръм в Тексас. Показаха снимка на момчето. Да ви кажа, пасторе, зле ми стана, много зле. Бях се размекнал, стана ми някак сантиментално, нали разбирате, и като видях лицето на онова момче, едва не се задавих. Пийнах още малко, гледах как часът наближава към шест. Тогава реших да избягам, да ида в Тексас и да направя каквото е редно.

Кийт държеше мобилния си телефон.

— Трябва да позвъня на жена си.

— Как е тя?

— Добре, благодаря.

— Много е хубавка.

— Забрави за нея.

Кийт измънка няколко притеснени изречения по телефона и затвори. Караше бързо по пустите централни улици на Топика.

— Е, Травис, започваме това дълго пътуване до Тексас, където заставаш пред властите, казваш истината и се опитваш да спреш екзекуцията. И предполагам, че възнамеряваш много скоро да ги отведеш при тялото на Никол. А това, разбира се, ще доведе до затварянето ти в някой тексаски затвор. Ще те обвинят в цял куп престъпления и никога няма да излезеш на свобода. Това ли е планът, Травис? На една вълна ли сме?

Тик. Пауза.

— Да, пасторе, на една вълна сме. Няма значение. Аз ще съм мъртъв много преди да успеят да ме изправят пред съда.

— Не исках да кажа това.