Читаем Признанието полностью

— О, да, напуснахме Топика преди около час. Обаждам се, за да те помоля за помощ.

— Веднага ще ти помогна, Кийт. С един безплатен съвет. Обръщай проклетата кола и незабавно се връщай тук.

— Благодаря, Мат, но виж какво, ще те помоля след няколко часа да проведеш два-три телефонни разговора със Слоун, Тексас.

— Какво каза Дейна, като разбра?

— Добре де, добре. Искам да се обадиш на полицията, на прокурора и може би на някой адвокат. Аз също ще им звъня, Мат, но ти си прокурор и може да те послушат.

— Още ли си в Канзас?

— Да, на магистрала 35.

— Не пресичай щатската граница, Кийт. Моля те.

— Е, малко ще ми е трудно така да стигна до Тексас, не смяташ ли?

— Не пресичай щатската граница!

— Опитай се да поспиш. Ще ти се обадя около шест и започваме да звъним по телефоните, става ли?

Кийт затвори, превключи на гласова поща и зачака. След десет секунди телефонът забръмча. Обаждаше се Матю.

Бяха отминали Емпория и продължаваха към Уичита.

Изповедта дойде сама, без причина. Може би Бойет също започваше да се унася или просто му бе доскучало. Колкото повече говореше той, толкова по-ясно Кийт осъзнаваше, че слуша един вече осъден на смърт, който не знае дали може да преосмисли живота си, но все пак иска да се опита.

— Братът на Даръл, викахме му чичо Чет, често ме водеше за риба. Поне така казваше на нашите. Така и не хванах риба, така и не топнах въдица във водата. Отивахме в неговата къщичка сред полето. Отзад имаше езерце и там уж трябваше да е рибата. Нито веднъж не стигнах до там. Той ми даваше цигара, караше ме да пия от бирата му. Отначало не знаех какво прави. Нямах представа. Бях осемгодишно хлапе. Не смеех да бягам или да се боря. Помня колко болеше. Той имаше всякакво детско порно, списания и филми и щедро споделяше тия гадости с мен. Натъпчеш ли такъв боклук в главата на малко момче, то скоро го възприема. Казах си: е, може всички деца да правят така. Може тъй да вървят нещата между възрастни и деца. Изглеждаше законно и нормално. Той се държеше добре с мен; купуваше ми сладолед и пица — каквото поисках. След всеки излет ме откарваше у дома и точно преди да пристигнем, ставаше много сериозен, някак злобен и заплашителен. Казваше ми, че е важно да пазя нашата малка тайна. Че някои неща не са за пред хората. В колата си имаше оръжие, лъскав пистолет. По-късно ме научи как да го ползвам. Но отначало само го слагаше на седалката, после обясняваше, че обича тайните си и ако някога бъдат разкрити, ще му се наложи да нарани някого. Дори мен. Ако кажа на някого, щял да бъде принуден да ме убие, а после да убие онзи, на когото съм казал, включително Даръл и майка ми. Беше много убедителен. На никого не казах.

Продължихме да ходим за риба. Мисля, че майка ми знаеше, но тя си имаше свои проблеми, най-вече с бутилката. През повечето време беше пияна. Отказа се от пиенето много по-късно, твърде късно за мен. Когато бях на около десет, чичо ме научи да пуша марихуана. После да вземам хапчета. Не беше чак толкова зле. Мислех се за голяма работа. Още хлапе, а пуша цигари и марихуана, пия бира и гледам порно. Другата част не беше приятна, но не траеше дълго. По онова време живеехме в Спрингфийлд и един ден майка ми каза, че трябвало да се преместим. Баща ми, или мъжът й, или какъвто беше там си бил намерил работа близо до Джоплин, щата Мисури, откъдето съм родом. Набързо събрахме багажа, натоварихме всичко на камион и изчезнахме посред нощ. Сигурно сме оставили неплатен наем. А може да е имало и други неща — сметки, съдебни дела, заповеди за арест, присъди, кой знае. Така или иначе, на другата сутрин се събудих във фургон — много голям и много хубав. Бяхме изоставили чичо Чет. Сигурно е било голям удар за него. След около месец той най-сетне ни намери. Цъфна на прага и ме попита дали искам да идем за риба. Казах „не“. Той нямаше къде да ме отведе, затова просто остана да се мотае из къщата и да ме зяпа. После възрастните седнаха да пият и не след дълго се скараха за пари. Чичо Чет ги наруга и си тръгна. Повече не го видях. Но злото бе сторено. Ако го срещна днес, ще грабна бухалка да му пръсна мозъка. Бях едно сбъркано малко момче. Мисля, че така и не го преодолях. Може ли да запаля?

— Не.

— Тогава може ли да спрем за една цигара?

— Разбира се.