Читаем Признанието полностью

Напуснаха шатрата и тържествено се отправиха към импровизираното светилище досами водата. Положиха цветя пред бял кръст. Някои коленичиха и пак се помолиха. Всички си поплакаха.

В шест часа вечерта в сряда Кийт прекрачи прага на Анкър Хаус с намерението да опипа Бойет и да си поговори сериозно с него. До екзекуцията оставаха точно двайсет и четири часа и Кийт бе решил да направи всичко по силите си, за да я спре. Задачата изглеждаше невъзможна, но поне щеше да се опита.

Бойет или си играеше с него, или беше мъртъв. През деня не бе ходил на работа, не се бе обаждал на надзорника си и никой не го бе виждал в Анкър Хаус. Нито едно от тия неща не беше задължително, но самото му изчезване всяваше тревога. Трябваше да се прибере точно в шест вечерта и не можеше да напусне без разрешение преди осем сутринта. Той не дойде в шест. Кийт изчака цял час, но от Бойет нямаше и следа. В приемната дежуреше бивш затворник на име Руди. Той промърмори на Кийт:

— Най-добре вървете да го намерите.

— Нямам представа откъде да започна — отвърна Кийт.

Остави на Руди номера на мобилния си телефон и започна от болниците. Караше бавно, чакаше обаждане от Руди и оглеждаше улиците с надеждата да зърне как по тротоара куцука някакъв смахнат с бастун. Нито една болница в центъра не бе приела пациент на име Травис Бойет. Нямаше го на автогарата, не пиеше с алкохолиците край реката. В девет вечерта Кийт се върна в Анкър Хаус и седна на стол в приемната.

— Няма го — каза Руди.

— Какво ще стане сега? — попита Кийт.

— Ако се прибере през нощта, ще го наругаят, но ще му се размине, стига да не е надрусан или пиян — тогава наистина става зле. Тук ти прощават една издънка. Но ако не се прибере цяла нощ, сигурно ще го върнат в пандиза. Тия хора не си поплюват. Какво е надробил Бойет?

— Трудно е да се каже. На него изобщо не може да му се вярва.

— И аз тъй чух. Добре, оставихте ми номера си. Ако се появи, ще ви позвъня.

— Благодаря.

Кийт по стоя още половин час, после подкара към къщи. Дейна притопли лазанята и вечеряха на подноси във всекидневната. Момчетата спяха. Телевизорът работеше с изключен звук. Не си казаха почти нищо. От три дни насам Травис Бойет ги бе обсебил и това започваше да им омръзва.

По мръкнало стана ясно, че никой не иска да напусне гарата. Нямаше много писмена работа и в момента не можеха да предприемат нищо значително в полза на Донте Дръм. Тексаският апелативен съд още не бе взел решение по претенциите им за психическо заболяване. Фред Прайър още висеше в покрайнините на Хюстън с надеждата пак да покани на чашка Джоуи Гембъл, но не вярваше да успее. По всичко изглеждаше, че е дошла последната нощ от живота на Донте Дръм. А неговите защитници търсеха утеха един от друг.

Пратиха Карлос за пица и бира и когато той се върна, използваха за вечеря дългата маса в заседателната зала. Малко по-късно пристигна Оли и се заформи игра на покер. Оли Тъфтън беше един от малцината чернокожи юристи в Слоун, близък приятел на Роби. По фигура напомняше топка за боулинг и твърдеше, че тежи сто и осемдесет килограма, макар да не бе ясно защо му е да се гордее с това. Беше гръмогласен, весел и надарен с огромен апетит към храната, уискито, покера… и уви, към кокаина. На два пъти Роби едва го спаси от загуба на адвокатските права. Понякога Оли припечелваше от дела за автомобилни злополуки, но парите мигновено се изпаряваха. Когато влизаше някъде, се превръщаше в единствен източник на шум. Оли организира покера, назначи Карлос да раздава, определи правилата и разказа най-новите мръсни вицове, като в същото време пиеше бира и дояждаше студената пица. В играта се включиха Марта Хандлър, която обикновено печелеше; другата правна асистентка Бони; Кристи Хинз, която все още се страхуваше от играта и още повече от Оли; и временно наетият куриер на име Бен Шутс.

Шутс имаше пистолет в сакото си, закачено на стената. Роби имаше в кабинета си две заредени пушки. Арън Рей винаги ходеше въоръжен и сега тихо обикаляше гарата, наблюдавайки прозорците и паркинга. През деня кантората бе получила няколко заплашителни обаждания и всички бяха в бойна готовност.

С бира в ръка Роби отскочи до кабинета си, остави вратата широко отворена и позвъни на приятелката си Диди. Тя беше на йога, в блажено неведение за предстоящата екзекуция. Живееха заедно от три години и Роби почти вярваше, че имат бъдеще. Тя не проявяваше особен интерес към работата в кантората и това се отразяваше благотворно на връзката им. Дългият поход на Роби в търсене на истинската любов беше осеян с жени, които не можеха да приемат факта, че за да бъдат заедно, трябва да се съобразяват с него. Сегашната му приятелка си имаше свой път и се срещаха само в леглото. Тя беше с двайсет години по-млада и Роби продължаваше да е лудо влюбен в нея.