Кийт изложи фактите — срещата си с бивш затворник, чието име не спомена, проучването на миналото му, криминалното досие на човека, тежкото му здравословно състояние, всичко, което можеше да се побере в пет минути.

— Очевидно не се тревожиш за тайната на изповедта — каза Роби.

— Притеснявам се, но залогът е твърде висок. И не ти казах името му.

— Къде е сега?

— Пренощува в болницата, тази сутрин е излязъл и от тогава не съм го чувал. Точно в шест вечерта трябва да се прибере в дома за адаптация. Ще го чакам там.

— И има четири присъди за сексуални престъпления?

— Най-малко.

— Пасторе, никой няма да повярва на този човек. Нищо не мога да постигна по този начин. Просто няма какво да постигна. Трябва да разбереш, Кийт, че тия екзекуции винаги привличат смахнатите. Миналата седмица ни се обадиха двама побъркани. Единият твърдеше, че знаел къде живее сега Никол, между другото била стриптизьорка, а другият претендираше, че я заклал в сатанински ритуал. Нямаха представа къде е тялото. Единият искаше пари, другият да излезе от затвор в Аризона. В съда страшно мразят подобни фантазии.

— Той казва, че тялото е заровено в хълмовете южно от Джоплин, Мисури. Там е израснал.

— За колко време може да го намери?

— Не мога да отговоря.

— Стига, Кийт. Дай ми поне нещо, което мога да използвам.

— У него е ученическият й пръстен. Видях го, държах го, разгледах го. СУС 1999 и нейните инициали АНЯ. Около шести размер, със син камък.

— Добре, Кийт. Това ми харесва. Къде е сега пръстенът?

— Предполагам, на врата му.

— Но не знаеш къде е самият той?

— Ъъъ… да, за момента не знам къде е.

— Кой е Матю Бърнс?

— Мой приятел, прокурор.

— Виж, Кийт, оценявам загрижеността ти. Ти се обади на два пъти, прати писмо по електронната поща, накара свой приятел да ми позвъни. Много благодаря. Но в момента съм страшно зает, тъй че те моля да ме оставиш на мира.

Роби затвори телефона и посегна към сандвича.

14

Гил Нютън беше губернатор на Тексас от пет години и макар проучванията да сочеха завидно ниво на одобрение сред електората, резултатите им бледнееха пред собствената му представа колко е популярен. Родом от Ларедо в далечния юг на Тексас, той бе израснал в ранчото на дядо си — бивш шериф. Гил сам си проправи път нагоре през колежа и юридическото образование, а когато нито една кантора не пожела да го наеме, стана заместник-прокурор в Ел Пасо. На двайсет и девет години бе избран за окръжен прокурор след първата от многото си успешни кампании. Не беше губил нито веднъж. Още преди да навърши четирийсет, той изпрати петима души на сигурна смърт. Като губернатор присъства при екзекуциите на двама от тях, обяснявайки, че това е негов дълг, тъй като присъдите им са негово дело. Въпреки известни неясноти в историческите архиви се смяташе, че Нютън е единственият действащ губернатор на Тексас, присъствал на екзекуция. Това със сигурност бе вярно за съвременната епоха. В интервютата той твърдеше, че гледайки как тези хора умират, е изпитал чувството за изпълнен дълг.

— Помня жертвите — казваше той. — Непрекъснато мисля за тях. Престъпленията бяха ужасни.

Нютън рядко пропускаше възможността да даде интервю.

Безочлив, гръмогласен, вулгарен (в тесен кръг), той се радваше на безумна популярност заради антиправителствената си реторика, непоклатимите си убеждения, циничните коментари, за които никога не се извиняваше, и обичта си към Тексас и историята на яростната му борба за независимост. Огромното мнозинство от избирателите споделяше неговата подкрепа за смъртното наказание.

След като си бе осигурил втори и последен мандат, Нютън вече хвърляше поглед отвъд границите на Тексас и мечтаеше за по-висока трибуна. Страната се нуждаеше от него.

Късно в сряда следобед той се срещна с двамата си най-близки съветници — приятели от студентските години, които му бяха помагали да вземе всичките си важни решения и значителна част от по-маловажните. Уейн Уолкот беше главният правен съветник на губернатора, както пишеше на бланките му за писма, а Бари Рингфийлд — говорител или завеждащ връзките с обществеността. Както всеки нормален работен ден в Остин, тримата се събраха в кабинета на губернатора точно в пет и петнайсет следобед. Свалиха саката, освободиха секретарките, заключиха вратата и в пет и половина си сипаха бърбън. После пристъпиха към деловия разговор.

— Тая утрешна история с Дръм може да стане дебела — каза Бари. — Чернокожите са се вкиснали и подготвят демонстрации из целия щат.

— Къде? — попита губернаторът.

— Ами… най-напред тук. На южната морава на Капитолия. Носят се слухове, че преподобният Джеремая Мейс пристига с луксозния си самолет да агитира местните.

— Това ми харесва — каза губернаторът.

— Молбата за отлагане е подадена официално — каза Уейн, преглеждайки някакви документи.

Той отпи глътка. Бърбънът „Ноб Крийк“ се наливаше винаги в масивни кристални чаши с герба на щата.

— Този път определено има повече интерес — каза Бари. — Много обаждания, писма, електронни съобщения.

— Кой се обажда? — попита Нютън.