Читаем Признанието полностью

Канти бе работил над тази молитва дълго време и я изрече бавно, с отличен ритъм и без бележки. Тълпата глухо бучеше, полюшваше се и надаваше викове „Амин“, докато той продължаваше да говори и да говори. Това бе не толкова молитва, колкото реч, и Канти се наслаждаваше на момента. След като се помоли за справедливост, той се помоли и за мир — не онзи мир, който отбягва насилието, а такъв, какъвто тепърва трябва да бъде намерен в едно общество, където рекорден брой чернокожи млади мъже са хвърлени зад решетките, където ги екзекутират по-често от всички останали раси, където престъпленията на чернокожите се смятат за по-неприемливи, отколкото същите престъпления, извършени от бели. Помоли се за милосърдие, прошка и сила. Както повечето свещеници, Канти прекали с приказките и вече почваше да губи аудиторията, когато изведнъж я спечели отново. Той започна да се моли за Донте, „нашия преследван брат“ — младеж, откъснат от близките си преди девет години и хвърлен в „бездната на ада“, откъдето никой не е излизал жив. Девет години без приятели и роднини, девет години заключен като животно в клетка. Девет години мъки заради престъпление, извършено от някой друг.

* * *

От прозореца на малката юридическа библиотека на третия етаж съдия Елайас Хенри гледаше и слушаше. Тълпата бе под контрол, докато проповедникът се молеше, но в нея се усещаше напрежение, което плашеше съдията.

През изминалите десетилетия в Слоун почти не бе имало расови разногласия и съдията си приписваше голяма част от заслугата за това, но само когато оставаше насаме със себе си. Преди петдесет години, като млад адвокат, едва свързващ двата края, той се бе хванал да пише на хонорар репортажи и уводни статии в „Слоун Дейли Нюз“ — по онова време процъфтяващ седмичник, четен от всички. Сега вестникът излизаше всеки ден, но го четяха малцина. В началото на 60-те години той бе едно от малкото издания в Източен Тексас, признаващо факта, че значителна част от местното население е цветнокожо. Понякога Елайас Хенри пишеше статии за чернокожи спортни отбори и историята на чернокожите и макар че това не се приемаше твърде добре, не срещаше и открит отпор. Уводните му статии обаче успяваха да раздразнят белите. Той обясняваше с прости думи смисъла на делото „Браун срещу Образователния съвет“ и критикуваше сегрегацията в училищата на Слоун и окръг Честър. Под нарастващото влияние на Елайас, както и поради влошаващото се здраве на собственика вестникът зае дръзки позиции за право на глас, равно заплащане и достойно жилищно настаняване на цветнокожите. Аргументите му бяха убедителни, разсъжденията логични и повечето читатели осъзнаваха, че той е далеч по-умен от тях. През 1966 г. Елайас купи вестника и остана негов собственик десет години. Същевременно се наложи като опитен юрист, политик и обществен водач. Мнозина бели не споделяха възгледите му, но рядко дръзваха да ги оспорят публично. Когато най-сетне дойде краят на сегрегацията в училищата, бялата съпротива в Слоун бе смекчена след дългогодишните умели манипулации на Елайас Хенри.

След като го избраха за съдия, той продаде вестника и зае по-висока позиция. От там незабележимо, но твърдо контролираше своята съдебна система, за която се знаеше, че е безмилостна към насилниците, строга към нуждаещите се от напътствие и състрадателна към онези, които заслужаваха втори шанс. Загубата срещу Вивиан Дейл го доведе до нервен срив.

Присъдата на Донте Дръм би била невъзможна по негово време. Той щеше да разбере за ареста почти веднага. Щеше да разгледа признанието и обстоятелствата около него, после да извика Пол Кофи на неформална среща — само двамата зад заключената врата, — за да уведоми окръжния прокурор, че обвинението му куца. Признанието беше очевидно нарушение на конституцията. То не биваше да стигне до съдебните заседатели. Продължавай да търсиш, Кофи, защото тепърва трябва да намериш истинския убиец.

Съдия Хенри погледна множеството пред съда. Никъде не се виждаха бели лица освен няколко репортери. Разгневена тълпа чернокожи. Белите се криеха и не споделяха техните искания. Никога не бе вярвал, че ще види своя град разделен.

— Господ да ни е на помощ — тихичко промърмори той.

Следващият оратор беше Паломар Рийд, ученик от последния гимназиален клас и вицепрезидент на ученическия съвет. Той започна с дежурното отхвърляне на присъдата и се впусна в многословна и изпълнена с технически подробности тирада против смъртното наказание, наблягайки на неговия тексаски вариант. Тълпата го слушаше със затаен дъх, макар да му липсваше драматичната дарба на по-опитните оратори. Скоро обаче Паломар доказа, че притежава невероятен нюх към драматизма. Поглеждайки записките си, той започна да обявява имената на чернокожите играчи от гимназиалния футболен отбор. Един по един те изтичаха към трибуната и се строиха на най-горното стъпало. Всички бяха облечени с яркосините екипи на „Слоун Уориърс“. Когато двайсет и осемте играчи застанаха рамо до рамо, Паломар обяви изненадващо: