Накрая гласуваха. Трима бяха за уволнението на Кърбър, трима се въздържаха. Решаващо се оказа мнението на кмета, който поиска да се отърват от инспектора. Полицаите Джим Мориси и Ник Нийдам също бяха участвали в дългия разпит, довел до съдбоносното признание, но двамата отдавна работеха в други градове. Преди девет години Джо Радфорд бе изпълнявал длъжността заместник-шеф на полицията и като такъв почти нямаше нищо общо с разследването.

Мистър Варнър премина към сълзотворния газ, използван в Сивитан Парк миналия четвъртък. Той поиска от съвета да забрани употребата му. След още един час, прекаран в разгорещени спорове, отложиха по-нататъшната дискусия.

* * *

В сряда вечерта по улиците цареше спокойствие. След като прекараха цяла седмица в демонстрации, протести и сбирки и понякога нарушаваха закона, хората се почувстваха уморени. Можеха да опожарят целия град и да го обърнат наопаки, но действията им нямаше да съживят Донте. Някои се събраха в Уошингтън Парк, за да пият бира и да слушат музика, но дори те загубиха интерес да обиждат полицаите и да хвърлят камъни по тях.

Към полунощ, съгласно последните заповеди, отрядите на Националната гвардия напуснаха бързо и незабелязано Слоун.

41

Поканата на епископа пристигна по имейла във вторник сутринта и бе потвърдена в кратък телефонен разговор, в който не се обсъди нищо значително. В девет часа Кийт и Дейна отново потеглиха. Този път тръгнаха на югоизток по магистрала 35. Крайната им цел беше Уичита. Докато шофираше, Кийт си спомни за пътуването от миналата седмица. Колата и радиостанцията бяха същите, но до него седеше различен спътник. Пасторът успя да убеди Дейна, че Бойет е достатъчно луд, за да започне да я дебне. Докато полицията не го заловеше, Кийт не смяташе да я изпуска от очи.

Пасторът загърби работата си в църквата, а Дейна остави настрана благотворителната дейност и претоварения си график. Само семейството имаше значение в момента. Ако разполагаха с достатъчно време и пари, двамата щяха да вземат децата и да предприемат дълго пътешествие. Дейна се тревожеше за съпруга си. Кийт беше станал свидетел на изключително травмиращо събитие. Трагедията щеше да го преследва завинаги. На няколко пъти той бе споделил, че се е почувствал мръсен след изпълнението на екзекуцията. Изпитвал нужда да вземе душ, за да се отърве от нечистотията, ужаса и умората. Кийт не спеше и едва се хранеше. Опитваше се да бъде силен в присъствието на момчетата, но Дейна знаеше, че се преструва. Беше отнесен и състоянието му непрекъснато се влошаваше. Изглежда, бе забравил напълно за църквата. Дори не споменаваше за своята проповед идната неделя. На бюрото му имаше купища бележки с обаждания, на които не бе отговорил. Кийт бе помолил помощник-свещеника да го замести на вечерята в сряда под претекста, че го измъчва мигрена. Досега не бе страдал от подобни оплаквания. Никога не се бе преструвал на болен, за да се спаси от дадена ситуация. Когато не четеше за случая „Дръм“ и смъртното наказание, Кийт гледаше новините по кабелната телевизия. Нещо не беше наред.

Епископът се казваше Саймън Прийстър — закръглен мъж, женен за църквата си, който постоянно командваше своите подчинени. Макар и само в началото на петдесетте, той изглеждаше и се държеше като много по-възрастен. Нямаше коса, с изключение на няколко бели кичура над ушите, а огромният му корем стърчеше комично и висеше чак до бедрата. Никога не бе имал съпруга, която да го критикува заради наднорменото тегло или да се грижи за външния му вид. Епископът говореше бавно, със събрани за молитва ръце, сякаш очакваше всяка дума да дойде свише. Зад гърба му всички го наричаха Монаха. Правеха го добронамерено, макар и често да му се подиграваха. Два пъти годишно, във втората неделя от март и третата от септември, Монаха изнасяше проповед в „Сейнт Марк“ в Топика. Беше кошмарен оратор. Идваха да го чуят единствено най-преданите членове на паството, като Дейна и Кийт трябваше да ги убеждават всеки път. Заради скромния брой посетители Монаха се притесняваше за съдбата на „Сейнт Марк“. Само ако знаеше, мислеше си Кийт. Той се съмняваше, че епископът събира повече слушатели в останалите църкви.

Срещата не беше спешна, въпреки че имейлът започваше с думите: „Скъпи Кийт, дълбоко съм обезпокоен…“ Саймън предлагаше да обядват заедно, евентуално следващата седмица — епископът обичаше да си похапва, — но в момента Кийт нямаше други планове. Всъщност пътуването до Уичита представляваше добро извинение да напусне града и да прекара деня с Дейна.

— Сигурен съм, че си прочел това — заяви Саймън, когато тримата седнаха около малката маса, отрупана с кафе и кроасани.

Епископът държеше заглавната страница на местния вестник на Топика, която Кийт бе прочел три пъти преди изгрев слънце.

— Да — каза Кийт.

Пасторът знаеше, че е най-разумно да отговаря лаконично. Саймън винаги тълкуваше неправилно думите на събеседниците си, след което умело ги насочваше срещу тях.

Монаха отхапа от един кроасан и сключи ръце. На долната му устна се залепи голяма троха.