Засиленото полицейско присъствие държеше настрана камерите. Рива странеше от журналистите. За пръв път от девет години избягваше публичните изяви. Двамата с Уолис поканиха към стотина приятели и почти всички се отзоваха. Отсъстваха някои важни гости. Бащата на Никол беше изключен от списъка, тъй като бе отказал да се яви на екзекуцията. В крайна сметка и самата Рива се разкайваше, че е наблюдавала смъртта на Донте. Но ситуацията се бе усложнила неимоверно и тя предпочете да не кани Клиф Ярбър на погребението. По-късно щеше да съжалява. Рива обаче никога нямаше да се усъмни в решението си да пренебрегне Дрю Кърбър и Пол Кофи — двама мъже, които сега ненавиждаше. Те я бяха наранили толкова дълбоко, че едва ли някога щеше да се съвземе.

Действията на Кърбър и Кофи бяха довели до несправедливата присъда. Към дългия списък на жертвите им току-що бяха прибавени Рива и семейството й.

Отец Рони, който се чувстваше еднакво уморен от Рива и медиите, откри церемонията със сдържаност, подходяща за случая. Докато четеше откъси от евангелията, той забеляза смутените лица на присъстващите. Всички бяха бели и доскоро вярваха, че останките в бронзовия ковчег са отнесени от Ред Ривър преди години. Някои изпитваха състрадание към Донте Дръм и близките му, но успяваха да го скрият от пастора. Подобно на отец Рони, те бяха посрещнали възторжено мисълта за отмъщение. Свещеникът се опитваше да се помири с Бог и търсеше прошка. Чудеше се колко от хората в публиката се измъчват от същите мисли. Не искаше да обижда никого, особено Рива. Ето защо се спря на по-позитивно послание. Той не познаваше лично Никол, но разказа истории за живота й, споделени от нейни приятели. Пасторът увери всички, че тя отдавна се намира на небето при своя Отец. Тъй като в Рая нямаше тъга, Никол не бе разбрала за страданието на близките си.

След няколко песни и още четене от евангелията службата приключи. Най-накрая Никол Ярбър бе получила достойно погребение.

Пол Кофи изчака да падне мрак, за да се промъкне в кабинета си. Там той написа кратка молба за напускане и я прати по имейла на съдия Хенри с копие до съдебния секретар. После съчини малко по-дълго обяснение и го адресира до служителите си, без да проверява текста за грешки. Прокурорът бързо изсипа съдържанието на чекмеджето си в един кашон, след което събра всички ценни предмети от бюрото. Час по-късно напусна офиса за последен път.

Колата му беше пълна с багаж. Кофи се насочи на запад, вероятно към Аляска. Нямаше готов маршрут или план, нито желание да се върне в Слоун в близко бъдеще. Предпочиташе никога да не го прави, но знаеше, че скоро ще му се наложи, тъй като Флак дишаше във врата му. Очакваха го най-различни унижения — тежко уволнение, което можеше да се проточи с дни, дисциплинарно наказание от Щатската асоциация на юристите и евентуално разследване от страна на федералните власти. Бъдещето му не изглеждаше розово. Той се съмняваше, че ще влезе в затвора, но същевременно разбираше колко тежки ще бъдат професионалните и финансовите последствия.

Пол Кофи беше съсипан и го знаеше.

42

Всички магазини в мола работеха до девет вечерта. Петнайсет минути по-късно Лили Рийд приключи с касите, пусна алармата и затвори двете врати на дамския бутик, в който беше заместник-управител. Тя мина през задния изход на сградата и бързо се насочи към своя фолксваген бийтъл, оставен на служебния паркинг. Приятелят й я чакаше в една кръчма на километър и половина оттам. Когато понечи да отвори колата, Лили усети движение зад себе си и долови стъпки. В следващия миг чу непознат мъжки глас.

— Здравей, Лили.

За част от секундата тя разбра, че е загазила. След като се обърна, видя черния пистолет и лицето, което никога нямаше да забрави. Опита се да извика, но нападателят светкавично запуши устата й.

— Влизай в колата — нареди той и я блъсна вътре. Затръшна вратата, удари я силно през лицето и опря дулото на пистолета в ухото и. — Нито звук. Легни долу.

Обзета от ужас, Лили се подчини. Мъжът запали двигателя.