Читаем Предани полностью

хора трябва да бъдат... оправени. Че имаме проблем. А това не е така. Затова – да,

много жалко, че експериментът продължава. И няма да се извиня за думите си.

Не съм се замисляла над нещата от тази гледна точка. За мен Чикаго трябва да

продължи да съществува, защото близките, които съм изгубила, са изживели живота си

там. Защото онзи живот, който обичам, все още го има, макар и натрошен на парчета. Но

не съм се замисляла, че Чикаго не прави никаква услуга на външните хора, защото те

просто искат да бъдат приети за здрави, нормални, обикновени.

– Трябва да тръгваш – казва тя и пуска брезента. – Вероятно са на северозапад.

– Благодаря отново – казвам.

Тя кимва, а аз се изнизвам през импровизираната врата на импровизираното жилище.

Летвите изскърцват под краката ми.

Следвам съвета

и тръгвам на северозапад. Добре, че хората са се разбягали –

никой не запречва пътя ми. Прескачам една локва, като се старая да не се замислям

какво има в нея, и виждам на метри пред себе си нещо като двор. Едно високо момче е

хванало Джордж и е опряло пистолета си в главата му.

Около момчето се е събрала малка група хора. Извадили са оборудването ни за

наблюдение и го унищожават. Удрят уредите с чукове и камъни, скачат и ритат с крака.

Очите на Джордж улавят погледа ми, но аз веднага слагам пръст на устните си. Зад

тях съм и не ме виждат, включително и онзи с пистолета.

– Свали оръжието – казва Джордж.

– Не – отвръща момчето. Светлите му, почти бели очи гледат ту Джордж, ту хората

наоколо. – Прекалено много ядове ми струваше да се докопам до това, за да ти го

оставя.

– Тогава ме пусни да си ида. Задръж го.

– Не и докато не ми кажеш къде водите хората ни – заявява момчето.

– Не сме отвличали хората ви – казва Джордж. – Не сме войници, ние сме

изследователи.

– Да бе, да. Учени с бронирани жилетки. Аз пък съм най-богатото момче в Щатите.

Сега ми кажи истината.

Правя крачка назад, прикривам се зад една от съборетините и подавам само ръката с

насочения пистолет.

– Хей! – изкрещявам.

Всички се обръщат като един. Момчето също, но пистолетът му остава опрян в

главата на Джордж.

– На прицел си ми! Идете си и няма да се случи нищо.

– Ще го застрелям – вика той.

– А аз ще застрелям теб! – казвам. – Работим за правителството, но не сме войници,

не знаем къде са хората ви. Ако го пуснеш, ще си тръгнем тихо и кротко. Ако го убиеш,

мога да ти гарантирам, че много скоро тук ще има истински войници, които ще ви

арестуват и няма да са дружелюбни като нас.

В този момент отнякъде се появява Амар и някой от тълпата изпищява:

– Има и други!

Всички започват да бягат, момчето с пистолета се скрива и аз, Джордж и Амар

оставаме сами. Държа пистолета готова да стрелям, ако решат да се върнат.

Амар прегръща Джордж, а той го потупва по гърба. Амар ме поглежда през рамото му

и казва:

– Все още ли не вярваш, че генетичните увреждания са виновни за това?

Вървя по тесните пътеки сред натрупания боклук, уж подреден под формата на къщи.

Зад една от картонените врати виждам малко момиченце, клекнало на земята и свило

глава между коленете си. Тя ме вижда и изскимтява уплашено. Чудя се кой е насадил

ужаса и страха от войниците сред тези хора. Какво е направило едно младо момче

достатъчно отчаяно, за да насочи пистолет срещу войник?

– Не, не вярвам – казвам.

Има кого да обвиня, но това не са хората с различни гени.

Когато се връщаме при камиона, Джак и Вайълет вече са нагласили камерата за

наблюдение. Жителите на покрайнините не са успели да я откраднат. Вайълет държи

екран, на който се виждат много цифри. Започва да ги чете на глас, а Джак ги въвежда в

програмата на своя компютър.

– Къде изчезнахте? – пита Джак.

– Нападнаха ни – отвръща Джордж. – Трябва да тръгваме.

– Добре че това са последните координати – казва Вайълет. – Хайде.

Качваме се на камиона и Амар затваря вратите. Оставям пистолета на пода и най-

сетне се отървавам от него. Когато се събудих преди няколко часа, изобщо не ми мина

през ума, че ще се налага да насочвам опасни оръжия срещу деца. Въобще не мога да

проумея това, което видях, начинът, по който живеят тези хора.

– Аскетът в теб – казва ми Амар. – Това те кара да мразиш това място. Просто знам.

– Не само, има и други неща.

– Долових същото нещо и в Тобиас. Аскетите отглеждат много сериозни деца. Те

израстват като хора, които са много чувствителни към чуждата нужда – казва той. –

Забелязал съм, че когато хора от други касти направят трансфер към Безстрашните,

имат горе-долу един развой. Когато Ерудит мине към Безстрашните, той става жесток и

брутален. Ако Прям избере тази каста, става много необуздан, търси поводи за сбиване,

привиква към адреналина. Ако един Аскет премине към Безстрашните, той става... не