Читаем Предани полностью

там е имало хора. Но след време всички здания започват да си приличат. Колко различни

вида развалини трябва да видиш, за да се предадеш и да ги сложиш под един

знаменател?

– Наближаваме – обажда се Джордж. – Ще спрем тук и ще продължим пеша. Всички да

вземат по нещо от оборудването, освен Амар, който ще пази Трис. Трис, можеш да

излезеш и да разгледаш, но не се отдалечавай от Амар.

Имам чувството, че всичките ми нервни окончания са се скупчили на повърхността на

кожата ми и най-лекото докосване може да ги подпали. Тук е дошла майка ми, след като

е видяла как нейната майка убива баща

. Тук я е намерило Бюрото и я е спасило,

защото някак си са разбрали, че гените са чисти. Сега трябва да мина през мястото,

откъдето е започнало всичко.

Камионът спира и Амар отваря вратите. В едната си ръка държи пистолет, а с другата

ме подканя да изляза. Скачам след него.

Има къщи, но не приличат на домове. Направени са от парчета метал и пластмаса и са

наредени една до друга, сякаш се крепят взаимно, за да не се срутят. По тесните улички

между къщите се разхождат хора, предимно деца, които продават някакви неща, носят

кофи с вода, готвят на открити огньове.

Едно от децата ни забелязва, хуква да бяга и крещи:

– Атакуват ни! Атакуват ни!

– Не се притеснявай от това – казва Амар. – Мислят, че сме войници. Понякога идват

да прибират децата в сиропиталищата.

Почти не обръщам внимание на думите му. Тръгвам сама напред, а хората побягват,

щом ме виждат, и се залостват зад картонените си врати. Виждам ги през отворите в

стените, в къщите им няма нищо, освен по купчинка храна и провизии, и по нещо, на което

да лежат. Как ли оцеляват през зимата? Къде са им тоалетните?

Сещам се за цветята в Бюрото, за дървените подове и за удобните легла в празния

хотел, който може да побере толкова много хора.

– Някой помага ли им изобщо?

– Вярваме, че най-добрият начин да помогнем на този свят да се излекува, е като

разрешим проблема с генетичната недостатъчност – казва Амар, сякаш рецитира нещо,

закодирано в паметта му. – Да нахраниш тези хора е все едно да сложиш парче памук в

огромна кървяща рана. Може да намали кървенето, но раната ще остане отворена.

Не мога да отговоря. Успявам само да поклатя глава и да продължа да вървя. Сега

започвам да разбирам защо майка ми е решила да избере Аскетите, а не Ерудитите. Ако

просто е искала да бъде в безопасност от покварата на Ерудитите, е можела със същия

успех да отиде при Прямите или Миротворците. Но тя е избрала каста, която ще даде

възможност да помага на безпомощните, и е посветила целия си живот на една-

единствена мисия – безкастовите да имат храна и подслон.

Сигурно са ѝ напомняли на това място, на покрайнините.

Извръщам глава от Амар, за да не види сълзите в очите ми.

– Да се връщаме в камиона – казвам.

– Добре ли си? – пита той.

– Да.

Тръгваме към камиона и точно тогава чуваме изстрелите. Някой вика за помощ. Всички

край нас се разбягват и изпокриват.

– Това е Джордж – казва Амар и хуква в посока на вика. Тичам след него между

съборетините, но той е прекалено бърз, а мястото прилича на лабиринт. Изгубвам го и

изведнъж се оказвам съвсем сама.

Възпитана съм от Аскети и състраданието ми към тези хора идва неусетно, но с него –

и страхът от тях. Ако са като безкастовите, значи са напълно отчаяни, а аз се боя от

отчаяни хора.

И тогава някой ме хваща за ръката и ме издърпва зад една от картонените врати.

Вътре всичко изглежда синьо от брезента, играещ ролята на стена. На пода има дървени

летви, а пред мен е застанала дребна слаба жена със загрубяло лице.

– Не трябва да стоиш навън сама. Ще те убият, без да им мигне окото, нищо, че си

млада.

– Ще ме убият? Кои?

– Много разгневени хора има тук – казва жената. – Някои са готови да стрелят по

всичко, което представлява заплаха. Убиват всеки предполагаем враг.

– В такъв случай, благодаря за помощта – отговарям. – Аз съм Трис.

– Ейми. Сядай.

– Не мога, приятелите ми са навън.

– Тогава трябва да изчакаш, докато ордите се втурнат към приятелите ти, и да ги

изненадаш в засада.

Да, идеята е много добра.

Сядам на пода и пистолетът ми се забива в крака ми. Бронираната жилетка е много

неудобна, но се опитвам да изглеждам спокойна и отпусната, за да не обидя Ейми. Навън

тичат хора, чуват се крясъци. Жената вдига единия край на брезента и се оглежда.

– Значи приятелите ти не са войници? – пита, без да обръща глава към мен. – Което

значи, че работите за Бюрото за генетично здраве?

– Не. Те работят за тях, но аз не работя за никого. Аз съм от Чикаго.

Лицето ѝ се изкривява от изненада и напрежение.

– По дяволите! Да не би да са го затворили?

– Не, все още не.

– Много жалко.

– Защо да е жалко? – недоумявам. – Говориш за дома ми, нали разбираш?

– Е, добре, но съществуването на твоя дом поддържа мита, че генетично увредените