Читаем Предани полностью

гледа лошо. Тя вдига ръка да ме поздрави, но очите веднага се отместват към вратата

зад мен.

– Добре ли си? – пита ме.

– Да. Нямам никаква информация за Юрая. Не мога да вляза в стаята му.

– Тези хора ще ме побъркат – казва гневно тя. – Не искат да кажат нищо. Не ни пускат

да го видим. Сякаш е тяхна собственост и всичко, което се случва с него, им принадлежи.

– Тук не работят като при нас. Сигурна съм, че ще ни кажат, когато знаят нещо

конкретно.

– Е, на теб може и да ти кажат – отвръща мрачно тя. – Но не съм убедена, че някой

тук ще ме погледне дори.

Преди няколко дни не бих се съгласила с нея. Но тогава още не знаех колко голямо

значение имат гените ти за тукашните хора и за поведението им спрямо теб. Не знам

какво да направя, как да разговарям с нея сега, когато ни дели предимството на гените

ми. И нито аз, нито тя можем да направим нещо по въпроса. Мога единствено да се

опитам да бъда максимално близо до нея.

– Трябва да намеря Тобиас, но после ще се върна и ще чакаме заедно, нали?

Тя най-сетне вдига очи и коляното ѝ застива.

– Не ти ли казаха?

Стомахът ми се преобръща от ужас.

– Какво да ми кажат?

– Арестуваха го – прошепва тя. – Точно преди да дойда тук, го видях да седи с онези

хора, които ни нападнаха. Някой в контролната зала го е видял да деактивира

охранителната система.

Очите ѝ са тъжни, съчувства ми. Но аз вече съм наясно какво е направил Тобиас.

– Знаеш ли къде ги отведоха?

Трябва да говоря с него. И знам точно какво да му кажа.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÄÅÂÅÒÀ

Òîáèàñ

Китките ми са ожулени от пластмасовата лента, с която охранителят завърза

ръцете ми. Опипвам челюстта си с пръсти. Няма кръв.

– Добре ли си? – пита Реги.

Кимвам. Минавал съм и през по-страшни побоища, раняван съм и по-лошо, отколкото

когато охранителят ме удари в челюстта с пистолета си. Очите му бяха подивели от гняв.

Мери и Рафи седят на няколко метра от мен. Рафи притиска марля към кървящата си

ръка, а един охранител стои между нас и ни държи разделени. Когато вдигам глава, Рафи

ми кимва, сякаш ме поздравява за стореното.

Ако наистина съм се справил добре, защо ми се гади?

– Слушай – казва Реги и се намества по-близо до мен. – Нита и хората от покрайнините

ще поемат вината, така че всичко ще е наред.

Кимвам, но неуверено. Имахме план в случай че ни арестуват, но не това ме тревожи.

Притеснява ме колко време ще им отнеме да решат какво да правят с нас. Повече от час

чакаме в този коридор и никой не иска да ни каже какво става. Никой не идва да ни

разпитва. Още не съм видял и Нита.

При мисълта за нея усещам гаден вкус в устата си. Нямам идея какво точно сме

направили, но явно е било разтърсващо. За жалост, от опит знам, че най-сигурният начин

да разтърсиш някого е, като посееш смърт.

За колко живота съм отговорен? Нали доброволно се съгласих да участвам в това?

– Нита ми обясни, че ще откраднем серума на паметта – казвам на Рафи и се боя да го

погледна. – Това ли е истината?

Реги се озърта към охранителя, който преди малко ни забрани да говорим. На няколко

метра от нас е.

Вече знам отговора.

– Не е било вярно, нали? – довършвам. Трис беше права. Нита е лъгала.

– Ей! – Пазачът се обръща и тръгва към нас, застава заканително и мушва пистолета

си между главите ни. – Настрани! Никакви разговори!

Реги се дръпва, а аз поглеждам охранителя.

– Какво става? Какво се е случило? – питам.

– Я не се прави, че не знаеш! – отвръща той. – Затваряй си устата.

Гледам как се отдалечава и тогава виждам малката руса фигурка. Челото на Трис е

покрито с голяма бяла марля. По дрехите има петна, сякаш някой е обърсал кървящите

си ръце в нея. Тя стиска някакъв лист между пръстите си.

– Ей! Какво правиш тук? – изкрещява една жена от охраната.

– Шели, спокойно! – притичва към тях другият охранител. – Това е момичето, което

спаси Дейвид.

Момичето, което спаси Дейвид – от какво по-точно?

– О? – Шели сваля пистолета си. – Е, все пак въпросът ми си остава.

– Пратиха ме да ви предам последните новини от развоя на събитията – казва Трис и

подава листа хартия. – Дейвид е в интензивното. Жив е, но не знаят дали ще може да

проходи отново. В момента са впрегнати всички усилия, за да се помогне на ранените.

Гадният вкус в устата ми се засилва. Дейвид не може да ходи. През цялото време

всички се грижат за ранените. И за какво е цялото това унищожение? Не знам. Трябва да

разбера истината.

Какво направих?

– Има ли данни за броя на пострадалите? – пита Шели.

– Все още не – отговаря Трис.

– Благодаря, че ни съобщи.

– Вижте – пристъпва от крак на крак Трис, – трябва да говоря с него.

И посочва с глава към мен.

– Това не е възможно – започва Шели.

– Само за малко, обещавам. Моля ви.

– Пусни я, не е голяма работа – казва другият охранител.

Шели кимва към мен, а аз се опирам с цялото си тяло на стената, за да се оттласна