Читаем Предани полностью

помагам да започне нова война, никога не бих го направил. Трябва да действаме.

Веднага!

– Казах му! – прошепвам нежно, но не на Матю, а на себе си. – Казах му, че тя го

лъже.

– Начинът, по който се третират „увредените“ в тази държава, е проблем, но той няма

да бъде разрешен с още убийства – казва. – Хайде, трябва да идем в офиса на Дейвид.

Не зная кое е правилно и кое е грешно. Не зная нищо за тази страна, за начина, по

който се случват нещата тук, какво трябва да се промени. Но зная, че серумът на

смъртта в ръцете на Нита е също толкова опасен, колкото ако остане в ръцете на

Бюрото. Затова хуквам след Матю. Тръгваме с бърза крачка към главния вход, през

който влязох за първи път в тази сграда.

Когато минаваме покрай скулптурата, мярвам Юрая. Стои до нея и ми маха с ръка.

Устните му са свити в черта. Ако се постарае повече, може и да мине за усмивка. Над

него контейнерът с вода е окъпан в светлина – символът на безполезната, безсмислена

борба за нещо, което няма никакво значение и дори не съществува.

Точно минавам през охраната, когато виждам как стената до Юрая експлодира.

Като разлистваща се пъпка на огнено и смъртоносно цвете. Стъкла и метал летят от

центъра , а тялото на Юрая пада безжизнено. Разлюлявам се зяпнала, крещя името му

с все сила, но не чувам собствения си глас от бученето в ушите си.

Всички около мен са се свили на земята и са покрили с ръце главите си. Но аз съм

права и гледам дупката в стената. Никой не влиза.

След секунди всички хукват да бягат далеч от експлозията. Аз се хвърлям срещу

потока от хора, като си прокарвам път с лакти – трябва да стигна до Юрая. Някой ме

блъсва, падам, лицето ми удря нещо грапаво и твърдо. Ръб на маса. Изправям се и

бърша с ръкав потеклата от веждата ми кръв. Виждам навсякъде около себе си

единствено тела, крака, ръце и ужасени очи. С периферното си зрение мервам табелата

ИЗХОД.

– Пускайте сирената – вика някой от охраната. Мушвам се под нечия ръка и се

дръпвам встрани от потока хора.

– Пуснах я, не работи – крещи друг охранител.

Матю ме хваща за рамото и изкрещява в ухото ми:

– Какво правиш? Не отивай към...

Започвам да се движа още по-бързо, щом си намирам пространство без хора, които да

стоят на пътя ми. Матю тича след мен.

– Не трябва да вървим към експлозията. Който и да я е предизвикал, вече е влязъл в

сградата – казва той. – Към лабораторията за оръжия! Веднага! Хайде!

Лабораторията!

Мисля си за лежащото сред стъклото и метала неподвижно тяло на Юрая. Всеки мой

мускул е устремен към него, но знам, че сега не мога да му помогна по никакъв начин. По-

важното е да използвам това, което знам за хаоса и атаките, за да попреча на Нита и

приятелите ѝ да откраднат смъртоносния серум.

Матю е прав. Това няма да доведе до нищо добро.

Той ме повежда, гмурка се в тълпата, сякаш е море. Опитвам се да не губя тила му от

погледа си, но лица, ръце, тела застават между нас, виждам изкривените от ужас очи,

отворените за писък усти. Изгубвам го за няколко секунди, но после го зървам отпред да

завива по коридора вдясно.

– Матю! – изкрещявам и започвам да блъскам хората, които запречват пътя ми. Най-

сетне успявам да го догоня и го хващам за ризата. Той се обръща и стиска ръката ми.

– Добре ли си? – пита, като гледа веждата ми. Забравила съм за нея, сякаш се е

случило преди години. Притискам ръкава си към раната и той почервенява от кръвта, но

кимвам окуражително.

– Добре съм. Хайде!

Тичаме един до друг по някакъв страничен коридор, по който няма толкова много хора,

но виждам, че тези, които са гръмнали стената, вече са минали оттук. По пода лежат

охранители и само някои са живи. До фонтана намирам захвърлен пистолет, пускам

ръката на Матю и се хвърлям към оръжието.

Подавам му го, но той поклаща глава:

– Никога не съм стрелял.

– За Бога, Матю!

Пръстът ми застава на спусъка. Не е като тези, които имаме в града. Не тежи, няма

барабан, спусъкът се натиска леко. Много по-лесно ми е да го хвана, защото не

предизвиква старите спомени в съзнанието ми.

Матю едва диша. Аз също, но за мен случилото се не е нещо необичайно – и преди

съм бягала сред хаос. Завиваме към друг коридор, който е празен, с изключение на

лежаща на пода жена в униформа. Не помръдва.

– Не е далеч – казва той, а аз слагам пръст на устните си, за да го предупредя да пази

тишина.

Забавяме крачка, стискам пистолета и потта ми го прави хлъзгав. Когато минаваме

покрай убитата жена, се спирам да я претърся за оръжие. Намирам пистолет под

хълбока . Паднала е настрани и ръката с оръжието е останала под тялото . Матю я

гледа втрещен и дори не мига.

– Ей, давай напред! Движи се! После ще му мислиш – казвам тихо.