Читаем Предани полностью

Смушквам го с лакът в ребрата и тръгвам пред него. Осветлението е слабо, а по

тавана минават тръби. Чувам гласове пред нас и вече няма нужда Матю да ме упътва.

Когато стигаме до завоя на коридора, спирам и се притискам до стената.

Надниквам за секунда и виждам двойни стъклени врати, които вероятно тежат колкото

метални. Отворени са. Зад тях има друг коридор, в който няма никой... освен трима души

в черно. Носят специални дебели и тежки дрехи и много големи пистолети. Едва ли бих

могла да повдигна такова оръжие, какво остава да стрелям с него. Лицата им са покрити

с черни маски с отвори само за очите.

Пред двойните врати виждам Дейвид паднал на колене с опряно в главата дуло. По

брадата му се стича кръв. А сред похитителите стои момиче с черна маска и тъмна коса,

прибрана на опашка.

Нита.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÑÅÄÌÀ

Òðèñ

– Отвори ни, Дейвид! – нарежда Нита с променен от маската глас.

Очите му бавно, дори мързеливо се завъртат към мъжа, който е опрял пистолета в

главата му.

– Няма да ме застреляте! – казва той. – Защото аз съм единственият в сградата, който

има достъп до тази информация, а вие няма да си тръгнете без серума.

– Няма да те застрелям в главата – казва мъжът с пистолета, – но мога да си избера

друго място.

Нита и мъжът се споглеждат. Той насочва пистолета към крака му и стреля. Писъците

на Дейвид изпълват коридора, а аз затварям очи. Знам, че е дал серума на Джанийн, но

въпреки това не мога да понасям писъци от болка и страдание.

Поглеждам пистолетите в двете си ръце, пръстите ми са побелели. Заповядвам си да

си подредя мислите и да се концентрирам само върху това, което се случва тук и сега.

Приближавам устни до ухото на Матю и прошепвам:

– Бягай да доведеш помощ. Веднага!

Матю кимва и безшумно се отдалечава по коридора. Преди да завие, се обръща,

хвърля ми последен поглед и изчезва.

– Писна ми от тези глупости! – заявява червенокоса жена. – Взривете проклетата

врата!

– Експлозията ще активира допълнителни охранителни мерки – казва Нита. – Трябва да

ни каже кода.

Надзъртам и този път очите на Дейвид срещат моите. Лицето му е бяло и лъщи от пот,

а под крака му има огромна локва кръв. Всички гледат към Нита, която вади от джоба си

черна кутийка и я отваря. Вътре има спринцовка и игла.

– Нали каза, че това нещо няма да му подейства! – обажда се единият от мъжете.

– Казах, че може да го пребори, а не че не му действа изобщо – отвръща Нита. –

Дейвид, това е много хубава комбинация от серума на истината и серума на страха. Ще

те набода, без да ми мигне окото, ако не ми кажеш кода.

– Нита, знам, че правиш всичко това само защото гените ти не са чисти. Не си виновна

ти – казва Дейвид изтощено. – Ако спреш сега, мога да ти помогна. Мога да...

Лицето се изкривява от грозна усмивка. С наслада забива иглата във врата му и

изпразва съдържанието на спринцовката. Дейвид се свлича надолу и тялото му започва

да се тресе.

После отваря очи и започва да пищи. Гледа с ужас празното пространство пред себе

си и знам какво вижда, защото самата аз съм преживявала същото в централата на

Ерудитите под въздействието на концентрирания серум на страха. Вижда как най-

кошмарните му страхове се превръщат в реалност.

Нита кляка пред Дейвид и обръща главата му към себе си.

– Дейвид, мога да спра това, ако ми кажеш как да влезем в тази стая. Чуваш ли ме?

Той се задъхва, гледа с ужас в нея, или по-скоро – през нея.

– Не, не го правете! – изкрещява и скача напред към видението, което има под

въздействието на серума. Нита слага ръка на гърдите му да го задържа да не падне. –

Не го...

– Ще ги накарам да спрат, ако ми кажеш как да вляза!

– Тя – изговаря и в очите му проблясват сълзи. – Името...

– Чие име?

– Нямаме време! – казва мъжът с пистолета. – Или вземаме серума, или го

застрелвам.

– Тя – повтаря Дейвид. – Нейното... – и посочва с глава напред.

Към мен.

Протягам ръка и стрелям два пъти. Първият куршум се забива в стената, а вторият – в

ръката на мъжа с пистолета. Огромното му оръжие пада тежко на земята. Червенокосата

насочва дулото си към мен, или по-скоро към част от мен, защото съм наполовина скрита

зад стената. Нита изпищява: – Никой да не стреля! – После се обръща към мен.– Трис!

Не разбираш ли какво правиш?

– Не, не разбирам. – И стрелям пак. Този път ръката ми е по-стабилна и изстрелът –

по-точен. Куршумът се забива в бедрото . Тя изпищява в маската, ръцете притискат

раната на хълбока и пръстите ѝ се обагрят в кръв.

Дейвид хуква към мен. Лицето му е изкривено от болка, но се опитва да пренесе

тежестта на здравия си крак. Хващам го през кръста и го обръщам, така че да застане

между мен и тях. Секунда след това пистолетът ми е опрян в слепоочието му.

– Ако някой дръзне да стреля, го гърмя на място – казвам.

– Няма да убиеш собствения си лидер – заявява червенокосата жена.