Читаем Предани полностью

майка ми. Водила си е дневник, както изглежда. – Започва да се върти, сякаш си търси

удобно място. – Не съм го погледнала още.

– Защо не?

– Не знам. – Оставя го на леглото и екранът изгасва веднага. – Мисля, че се

страхувам.

Децата на Аскетите не познават добре родителите си, защото те винаги се прикриват и

рядко показват нещо от себе си. Не са като другите майки и бащи, които обикновено

разговарят с децата си след определена възраст. Вместо това остават скрити зад

броните си от сиви дрехи и безкористни постъпки и вярват, че да споделяш, е егоистично.

Това не е просто едно надзъртане в душата на майка . Това е може би единствената

истинска и реална представа, която Трис ще получи за Натали Прайър. Коя и каква е

била.

Разбирам защо го държи като някакво магическо стъкло, като нещо, което може да

изчезне всеки миг. Разбирам защо иска за малко поне да остави тайните неразкрити.

Точно така се чувствам и аз преди процеса срещу баща ми. Това стъкълце може да

каже неща, които не иска да знае.

Проследявам очите – гледа Кейлъб, който с неохота дъвче някаква зърнена храна и

се цупи като разглезено дете.

– Ще му го покажеш ли? – питам. Тя не ми отговаря. – По принцип съм против да му

даваш каквото и да е, но в този случай това нещо принадлежи и на двама ви.

– Знам много добре – казва леко раздразнено. – Разбира се, ще му го покажа. Но

първо ми се иска да го видя сама.

Не мога да оспорвам това право. Прекарах почти целия си живот в пазене на всяка

информация много близо до себе си, прехвърлях я хиляди пъти през главата си.

Импулсът да споделям е нещо съвсем ново, а импулсът да крия е потребност като

дишането.

Тя въздъхва, после отчупва едно парченце от кифлата ми. Аз я первам през пръстите:

– Хей, там има цяла табла.

– Значи няма защо да се притесняваш, че ще си взема малко – засмива се тя.

– Добре, няма да споря.

Трис ме хваща за ризата, придърпва ме към себе си и ме целува. Аз мушкам ръка под

брадичката и задържам главата неподвижна до мен. Тогава забелязвам, че си чопли

второ парченце от кифлата и виквам:

– Сериозно, стига! Ще ида да ти взема една кифла. Връщам се след секунда.

Тя пак се засмива.

– Трябва да те питам нещо. Имаш ли нещо против... искаш ли... да ти направят един

малък генетичен тест тази сутрин?

„Малък генетичен тест.“ Какъв оксиморон само!

– Защо? – питам. Да ме накарат да си показвам гените е сходно на това да се съблека

гол.

– Ами... запознах се с едно момче. Матю. Работи в една от лабораториите тук и каза,

че ще му е много интересно да види какъв е генетичният ни материал – обяснява тя. –

Пита за теб, защото си имал някаква аномалия.

– Аномалия?

– Според него имаш доста от характеристиките на Дивергентите, но някои ти липсват.

Не знам. Попита само от любопитство. Не е нужно да го правиш, ако не искаш.

Въздухът около мен някак се нагорещява и става по-тежък. Вдигам ръка и докосвам

врата си, там, където свършва косата ми. След около час Маркъс и Евелин ще са на

екрана. Изведнъж разбирам, че няма да имам сили да застана пред мониторите. И макар

че никак не ми се иска някакъв непознат да разглежда пъзел от парченца, които

определят съществуването и начина ми на живот, казвам:

– Няма проблем, ще дойда.

– Супер! – усмихва се и доволно отчупва още едно парченце от кифлата ми. Малко

кичурче коса пада над очите . Вдигам го внимателно, сякаш ще я нарани. Тя покрива

ръката ми с нейната топла силна длан и устните ѝ се извиват в усмивка.

Вратата се отваря и влиза млад мъж със скосени очи и черна коса. Веднага го

разпознавам – братът на Тори Джордж Ву. Тя му казваше Джорджи.

Той ми се усмихва закачливо, а аз искам да побягна, да се скрия в някой ъгъл на

стаята, да освободя място за скръбта му.

– Сега се връщам от патрул – изговаря задъхано, явно е тичал насам. – Казаха ми, че

сестра ми е тръгнала с вас...

С Трис се споглеждаме тревожно. Всички забелязват Джордж и застиват, става тихо.

Онова тихо, което почти можеш да чуеш на Аскетско погребение. Дори Питър, който

според мен изпитва задоволство от болката и страданието на другите, гледа сякаш не

знае къде да се дене, ръцете му ту се пъхат в джобовете, ту се местят на кръста и после

пак в джобове. Май не може да ги управлява.

– И... – продължава Джордж. – Защо ме гледате така?

Кара прави крачка напред, за да му съобщи лошата новина, но преценявам, че няма

да може да се справи. Ставам.

– Сестра ти тръгна с нас – казвам. – Но ни нападнаха безкастовите и тя... тя не успя да

премине.

Тя не успя да премине. Тази фраза не описва толкова много неща от смъртта . Колко

бързо стана всичко, как тялото

удари земята, как всички бягахме без посока и се