Читаем Предани полностью

– Нека те предупредя съвсем приятелски – казва тя, след като минаваме през

скенера. – Може би хората ще те гледат с любопитство.

Коридорите постепенно се пълнят, явно сега идва новата смяна.

– Тук почти всеки те познава – продължава тя. – Хората в Бюрото често гледат

екраните, а през последните няколко месеца ти се оказа в центъра на доста събития.

Повечето от младите хора мислят, че си много смела.

– Браво – промърморвам и усещам кисел вкус в устата си. – Винаги съм искала да

постигна точно това – да бъда смелата героиня на екрана, а не да се чудя как –

примерно – да не умра.

– Не исках да омаловажавам всичко, през което си минала. Съжалявам, ако е

прозвучало така – казва тя и спира, за да ме погледне.

Все още не мога да свикна с мисълта, че всички тези хора са ни наблюдавали

постоянно. Искам да намеря нещо, с което да прикрия разголения си живот, да се притая

някъде, за да не ме гледа никой повече. Но Зоуи не може да направи нищо по този

въпрос, затова замълчавам.

Повечето от хората по коридорите са в униформи в два цвята – тъмносиньо и зелено.

Някои са разкопчали саката, якетата или ризите си и под тях носят шарени тениски в най-

различни цветове, на някои от които има и рисунки.

– Цветовете на униформите ви означават ли нещо? – питам.

– Да, всъщност да. Тъмносините униформи са за учени, изследователи, а зелените са

за персонала по поддръжката.

– Значи зелените са като безкастовите?

– Не – отвръща тя. – Тук нещата не са като в града. Всеки прави каквото може и на

каквото е способен, за да помага за крайната цел на мисията ни. Всеки един човек е

ценен и важен.

Оказва се права – хората не откъсват очи от мен. Някои задържат поглед за секунди,

други ме сочат, изричат името ми. Сякаш това име не е мое, а тяхно! Сковавам се, вървя

неестествено.

– Много от работниците по поддръжката преди години бяха част от експеримента в

Индианополис. Това е град недалеч от тук – казва Зоуи. – Но за тях този преход беше

малко по-лесен, отколкото ще е за вас. Индианополис нямаше поведенческите

характеристики на хората във вашия град. – Тя прави пауза. – Имам предвид кастите.

Няколко поколения след началото на експеримента, когато вашият град за разлика от

другите оцеля, без да бъде разкъсан от войни, Бюрото въведе кастите в няколко по-нови

града – Сейнт Луис, Детройт, Минеаполис. Тогава то използва сравнително новия

експеримент в Индианополис за контролна група. Винаги са разполагали експериментите

си в Средния запад, защото там има по-големи разстояния между населените места. На

изток градовете почти се сливат.

– И в Индианополис... оправихте им гените и просто ги набутахте в някакъв си град

някъде си. Без касти?

– Те имаха много сложна система от правила, но... да, като цяло така се получи.

– И не проработи?

– Не – свива устни тя. – Генетично увредени хора, които са преживели много страдания

и не са били научени да живеят по различен начин, какъвто ефект имат кастите,

проявяват склонност към унищожение. Този експеримент пропадна много бързо. Оцеля

само до трето поколение. Чикаго – вашият град, – както и другите градове, в които

имаше касти, оцеляха много по-дълго.

Чикаго. Колко странно. Това, което винаги съм наричала просто „у дома“, си има име.

Градът сякаш се свива в съзнанието ми, става мъничък колкото една дума.

– Значи тук се занимавате с тази работа от доста време, а? – питам.

– Да, наистина от доста време. Поради естеството на работата ни Бюрото не е като

останалите правителствени агенции, и в крайна сметка мястото е доста отдалечено от

правителствените органи. Нашето знание се предава от родители на деца, не разчитаме

на случайни назначения и не правим открити интервюта за работни места. През целия си

живот съм била обучавана за това, с което се занимавам сега.

През прозореца виждам странно превозно средство. Има форма на птица, заострен

нос и две подобни на крила неща отстрани. Но пък има и колела. Като кола.

– Това ли е въздушният транспорт? – питам и посочвам към нещото.

– Да – усмихва се тя. – Това е самолет. Може да те повозим някой път, ако не ти се

струва прекалено безстрашно.

Не реагирам на играта на думи. Не мога лесно да забравя как ме позна в мига, в който

ме видя.

Дейвид стои и ни чака до една от вратите в дъното на коридора. Вдига ръка и ни

помахва.

– Здравей, Трис – казва той. – Благодаря ти, че я доведе тук, Зоуи.

Тя ми се усмихва и си тръгва. Докато я гледам как се отдалечава, изведнъж ми се

приисква да не ме оставя сама с Дейвид и със спомена как му бях крещяла преди

няколко часа. Но той не обелва и дума за това. Прокарва картата си пред вратата и тя се

отваря.