Читаем Предани полностью

Обикновено тракерът се проявява под формата на запазване на самообладание по

време на симулации. Затова лесно може да се направи проверка, която да ни покаже

дали и доколко гените ви са излекувани. Което е и една от причините всеки в града да

минава теста за установяване на наклонностите, когато навърши шестнайсет години. Ако

по време на теста той запази връзката си с реалността и е в пълно съзнание, това

означава, че гените му са здрави.

Добавям теста за установяване на наклонностите към списъка с неща, които досега са

били важни за мен, а са се оказали просто уловка, с която тези хора получават

необходимата информация или резултат.

Не мога да повярвам, че запазването на самоконтрол по време на симулации, нещо, с

което се гордеех и което ме правеше силен, нещо, заради което Джанийн и Ерудитите

избиваха хора, за тези тук е просто начин да разберат дали гените ти са излекувани, или

не. Сякаш е някаква кодирана дума, която им показва дали принадлежа към

привилегированото общество на генетично здравите.

Матю продължава:

– Единственият проблем при генетичните тракери е следният: фактът, че човек не се

поддава на серума и може да запази самоконтрол по време на симулации, не означава

задължително, че е Дивергент. Понякога хората не се поддават на серуми и симулации и

въпреки това имат увредени гени. Затова се интересувам от теб, Тобиас. Искам да знам

дали наистина си Дивергент, или просто изглежда така заради устойчивостта ти към

симулации.

Нита, която прибира шишенцата, свива устни, сякаш да задържи думите, които искат

да се излеят. Изведнъж усещам крайно напрежение. Нима наистина има вероятност да не

съм Дивергент?

– Остава само да седим и да чакаме – казва Матю. – Ще ида да взема нещо за ядене.

Някой от вас гладен ли е?

Двамата с Трис поклащаме глави.

– Връщам се след малко. Нита, прави им компания, моля те.

Матю излиза, без да дочака отговора . Трис сяда на болничното легло. Хартията се

огъва под нея и се скъсва на ръба, където е спуснала краката си. Нита слага ръце в

джобовете на гащиризона си и ни поглежда. Очите са черни и лъскави като локвички

изтекло от двигателя на кола масло. Подава ми парче памук и аз го притискам към

мястото, където бе забила иглата и където се е надигнало мехурче кръв – точно на

сгъвката на ръката.

– Значи и ти си от експерименталните градове – казва Трис. – От колко време си тук?

– Откакто прекратиха експеримента в Индианополис. Това беше преди осем години.

Можех да се опитам да се интегрирам сред населението навън, сред хора, които не

работят за експериментите, но ми се струваше, че няма да мога да понеса промяната.

Затова дойдох тук по собствено желание. Исках да бъда охрана или нещо такова. Но

явно се изкачвам в йерархията. Или просто сменям работата.

Казва го някак горчиво. Предполагам, че и тук, както в кастата на Безстрашните,

можеш да се издигнеш само до определено ниво. А тя явно се е изкачила много по-рано,

отколкото

се е искало. И оттук нататък няма накъде. Спомням си за своя избор да

работя в контролната зала.

– Във вашия град нямаше касти, така ли? – пита Трис.

– Не, ние бяхме контролната група. Тя им помогна да разберат, че кастите всъщност

имат много добър ефект и експериментът се развива доста по-успешно, когато ги има.

Обаче имаше много правила. Вечерен час, време за събуждане, правилници за сигурност

и безопасност. Не се разрешаваше ползването и притежаването на оръжие. Такива неща.

– Какво се случи? – питам и веднага съжалявам за това. Крайчетата на устните се

огъват надолу, сякаш споменът виси там с цялата си тежест.

– Ами... някои от хората вътре знаеха как се правят оръжия. Създадоха бомба. Знаете

какво е това, нали? Експлозив. Сложиха я в сградата на ръководителите ни – разказва

тя. – Много хора загинаха. След това Бюрото реши, че експериментът ни е пълен провал.

Изтриха паметта на тези, които бяха направили бомбата, а останалите бяхме

пренасочени. Аз бях една от тези, които пожелаха да дойдат тук.

– Много съжалявам – казва меко Трис. Понякога забравям, че може да бъде нежна и

деликатна. Толкова дълго време съм виждал в нея само силата, здравите мускулести

ръце, татуирания на ключицата ѝ полет на птици.

– Всичко е наред. Не е като и вие да не сте преминавали през такива неща – отвръща

Нита. – Всичко, причинено ви от Джанийн Матюс, и не само.

– Защо все още не са затворили нашия град? – пита Трис. – Както са сторили с

вашия?

– Може и да го затворят, но мисля, че Чикаго е един от успешните им експерименти,

при това се развива добре от много години. Няма да го прекратят с лека ръка. Това беше

първият град, където хората се разделиха на касти.

Махам памука от ръката си. Останала е малка червена точица, но вече не кърви.