Читаем Предани полностью

лъжи! Толкова е трудно да разбереш кое е било истина, кое е било реално, кое има

значение и кое – не.

Вземам ръката му, вплитам пръсти в неговите. Той опира чело в моето. „Благодаря на

Бог за това!“ – помислям си по навик. И едва тогава разбирам какво го тревожи. Ами ако

този Бог, Богът на родителите ми, центърът на тяхната вяра, е някаква измишльотина на

група учени, за да ни контролират по-лесно? И не само вярата в Бог и в каквото още има

там някъде, но и какво е правилно и грешно? Вярата ни в саможертвата и предаността

към другите? Трябва ли всичко това да се промени само защото сме научили как е бил

създаден нашият свят?

Не знам.

Мисълта не ми дава мира. Трака в съзнанието ми като опашка на гърмяща змия.

Целувам го много бавно, за да усетя топлината на устните му, на дъха, който издишаме

заедно.

– Как става така, че винаги около нас е претъпкано с народ? – питам.

– Не знам. Може би, защото сме глупаци.

Засмивам се. Истински слънчев смях, а не мъждукаща светлина в голямата мрачна

сграда вътре в мен. Смях, който ми напомня, че съм жива, дори и на това странно място,

където целият ми свят се руши тухла по тухла, нерв по нерв. Зная някои неща – че не

съм сама, че имам приятели, че съм влюбена. Зная откъде съм дошла. Зная, че не искам

да умра, а това означава много за мен. Преди няколко седмици нямаше да мога да го

кажа.

Тази нощ приближаваме малко леглата си и се гледаме в очите преди да заспим.

Когато той най-сетне се унася, пръстите ни са вплетени в пространството между нас.

Усмихвам се леко и също заспивам.

ÃËÀÂÀ

ØÅÑÒÍÀÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

Слънцето едва е започнало да се скрива зад хоризонта, когато заспиваме.

Събуждам се след няколко часа и е полунощ. Не мога да спя, съзнанието ми е прекалено

заето с жужащите из него мисли, въпроси, съмнения. Трис успя да ме успокои преди да

заспим, но сега ръката е отпусната до леглото и пръстите опират пода. Малкото

тяло заема удивително много място. Разперила е ръце и крака във всички посоки, а

косата скрива лицето ѝ.

Мушкам крака в обувките си и тръгвам из коридорите. Развързаните връзки удрят по

килима като камшици. Бях толкова свикнал с всичко в щаба на Безстрашните, там

подовете не са от дърво и не скърцат като вървиш по тях. Бях свикнал с голия кънтящ

камък под стъпките ми, с ехото, с рева на водата в пропастта.

Седмица след началото на инициацията ми Амар започна да се тревожи, че съм станал

много изолиран и съм се вживял прекалено много. Тогава ме покани да отидем да играем

с група по-възрастни Безстрашни на „Осмелявам се“. Аз се осмелих да си направя

първата татуировка, върху ребрата – пламъкът на Безстрашните. Болката беше

агонизираща, но изживях с удоволствие всяка секунда.

Стигам до края на коридора и се озовавам в някакво преддверие, усещам аромата на

влажна почва. Навсякъде около мен има растения и дървета, поставени в големи

контейнери с вода като в парниците на Миротворците. Едно от тях е вдигнато високо над

пода и в плетеницата от корените му има нещо човешко, като разклонения на нерв са.

– Не си така бдителен като преди – чувам гласа на Амар зад гърба си. – През цялото

време вървях след теб и не ме усети.

– Какво искаш? – питам и почуквам с кокалчетата на пръстите си по водата. Тя се

разбужда, появяват се вълнички.

– Мислех, че ще ти е интересно да научиш защо съм жив – казва той.

– Често мислех за смъртта ти. Така и не ни показаха тялото ти. Не е кой знае колко

сложно да инсценираш нечия смърт, ако не се налага да показваш трупа, нали?

– Звучиш така, сякаш всичко ти е ясно – плясва той с длани. – Е, ще тръгвам тогава,

след като не те интересува.

Скръствам ръце.

Амар прокарва пръсти през черната си коса и я завързва с ластик.

– Трябваше да инсценират смъртта ми, понеже съм Дивергент, а Джанийн бе

започнала да избива Дивергентите. Опитаха се да спасят колкото се може повече, преди

да се добере до нас, но беше трудно, защото, както знаеш, Джанийн винаги беше една

крачка напред.

– И други ли има? – питам.

– Да.

– Има ли някой с фамилия Прайър?

– Не – поклаща глава. – Натали Прайър за нещастие е мъртва. Тя ми помогна да

изляза. Тя помогна и на този другия... на Джордж Ву. Познаваш ли го? В момента

патрулира, иначе щеше да дойде с мен да ви вземем. Сестра му е все още в града.

Името ме удря в стомаха.

– Господи! – едва промълвявам, олюлявам се и се облягам на стената на водния

контейнер.

– Какво? Познаваш ли го?

Акълът ми не го побира. Само няколко часа са минали от смъртта на Тори до

пристигането ни. При нормални обстоятелства, няколко часа са нищо – гледаш как

часовникът отмерва празното време. Безкрай от празнота. Но вчера тези няколко часа

застанаха между Тори и брат ѝ.