Читаем Предани полностью

– Господи! – Зийк започва да се клати напред-назад, сякаш иска да избяга от

реалността.

Но Хана само свежда глава и скрива лицето си от мен.

В хола мирише на лук и чесън – вероятно са готвили за вечеря. Облягам рамо на

бялата стена до вратата. До главата ми е закачена снимка на семейството – Зийк е едва

проходил, Юрая е още бебе и двамата седят в скута на майка си. Баща им има пиърсинг

на носа, на устната и на ухото, но широката му заразителна усмивка и тъмната му кожа са

ми познати, защото ги е предал и на двамата си синове.

– Оттогава е в кома – продължавам. – И...

– И няма да се събуди – довършва Хана с неестествен глас. Като опънат ластик. –

Това дойде да ни кажеш, нали?

– Да, дойдох да ви взема. Трябва да ви закарам, за да решите от негово име.

– Да решим? – пита Зийк. – Искаш да кажеш да решим дали да го изключим от

системите, или не?

– Зийк – прекъсва го майка му и тръсва глава. Той се свлича обратно на дивана и

потъва във възглавниците.

– Разбира се, че не искаме да го поддържаме жив по този начин – казва Хана. – Той би

пожелал да продължи напред. Но искаме да го видим.

– Разбира се – кимвам. – Но имам да ви казвам и още нещо. Онази атака... беше нещо

като бунт. Участваха хора от мястото, където сме сега. Аз също се включих.

Свеждам глава и забивам поглед в пукнатината точно пред обувките ми. Подът е

натрупал слоеве прах. Чакам някаква реакция, но те посрещат думите ми с гробовна

тишина.

– Не направих това, за което ме помоли – обръщам се към Зийк. – Не се грижих

достатъчно за него, не и така, както трябваше да го направя. Съжалявам.

Престрашавам се да го погледна, а той седи неподвижно, вперил очи в празната ваза

на масичката за кафе. Нарисуваните по нея рози са избелели.

– Ще ни трябва време да проумеем това, което ни съобщи – казва Хана. Прочиства

гърлото си, но гласът ѝ продължава да трепери.

– Много искам да ви дам това време, но трябва да тръгваме обратно, и то веднага –

казвам.

– Добре – кимва тя. – Почакай отвън, ще сме готови след пет минути.

Пътят обратно към Бюрото е бавен и тъмен. Луната ту се скрива, ту изплува иззад

облаците, а камионът подскача по неравния път. Когато напускаме пределите на града,

пак завалява сняг. Големи, ярки снежинки танцуват пред фаровете. Питам се дали Трис в

момента ги гледа как се трупат на преспи около неизлетелите самолети. Дали светът е

по-хубав от този, който току-що загърбих, сред хора, които вече не си спомнят какво

означава „чисти гени“.

Кристина се навежда и прошепва в ухото ми:

– Значи го направи все пак? Стана ли, както бе решил?

Кимвам. Поглеждам я в огледалото за обратно виждане – заравя усмихнатото си лице

в ръцете си. Зная как се чувства – в безопасност. Всички сме в безопасност.

– Успя ли да ваксинираш семейството си? – питам.

– Да. Намерихме ги при Преданите в Ханкок. Но времето, което бяха определили за

рестартирането, мина. Значи Трис и Кейлъб са успели да ги спрат.

Хана и Зийк си говорят тихо и се дивят на ужасния, мъртъв свят, през който ги

прекарваме. Амар им обяснява основните неща и вместо в пътя, гледа в огледалото за

обратно виждане, по-често отколкото ми харесва. Старая се да пренебрегна вълните на

паника всеки път, когато той едва не ни забива в улични стълбове и бариери. Опитвам се

да се съсредоточа върху снега.

Винаги съм мразел празнотата, която зимата носи, голия пейзаж, скелетоподобния вид

на дърветата, рязката разлика между земя и небе. И градът винаги прилича на гробница.

Може би тази зима няма да е такава.

Минаваме през загражденията и спираме пред централния вход, където вече няма

нито един охранител. Скачаме от камиона, а Зийк хваща майка си за ръка, за да я

поддържа през снега. Когато влизаме в сградата на Бюрото, вече съм напълно сигурен,

че Кейлъб е успял, защото наоколо няма никого. Това означава, че паметта на всички е

изтрита и спомените им са променени.

– Къде са хората? – пита Амар.

Минаваме през изоставения пункт за проверка, без да спираме. Тогава виждам Кара.

Лицето е насинено и някой е превързал главата, но не това ме притеснява. Очите .

..

– Какво има? – питам.

Кара мълчи.

– Къде е Трис? – питам по-настоятелно.

– Съжалявам, Тобиас.

– За какво съжаляваш? – изкрещява Кристина. – Кажи ни какво е станало!

– Трис влезе в лабораторията за оръжия вместо Кейлъб. Успя да се пребори със

серума на смъртта и да разпространи серума на паметта, но... беше разстреляна. И не

оцеля. Съжалявам.

През повечето време успявам да разбера, когато хората лъжат. И това е лъжа, Трис е

жива, очите греят, бузите са розови, а мъничкото тяло е пълно с енергия и сила.

Чака под меката светлина в градината. Трис е жива, никога не би ме оставила сам, не би

отишла в лабораторията за оръжия вместо Кейлъб.