Читаем Предани полностью

да го разсеят. – Знам, че ти си предизвикал симулационната атака. Знам, че си виновен

за смъртта на родителите ми. За смъртта на майка ми. Знам.

– Не съм виновен за смъртта ! – крещи той, думите му са твърде резки и високи. –

Казах

какво предстои, предупредих я преди атаката. Имаше време да заведе

любимите си хора на сигурно място. Ако ме беше послушала и се беше скрила, щеше да

е жива. Но тя беше глупава жена, която не разбираше какво означава да правиш жертви

в името на нещо по-голямо. И това я уби.

Намръщвам се. Има нещо в реакцията му, в прозрачните му стъклени очи, нещо в

мънкането, когато Нита му би серума на страха.

– Обичаше ли я? – питам. – През всичките години, когато ти е писала... Затова не си

искал тя да остане там и си отказал да четеш писмата , след като се е омъжила за

баща ми.

Дейвид застива като каменна статуя.

– Обичах я – казва. – Но това е минало.

Ето защо ме извика сред доверените си хора и ми даде толкова много възможности!

Защото аз съм част от нея, имам нейната коса, говоря с нейния глас. Защото е пропилял

целия си живот да я обича и не е получил нищо в замяна.

Чувам стъпки в коридора. Охранителите идват. Идеално – трябват ми тук. Ще

предадат вируса по-бързо на останалите хора в сградата. Надявам се да изчакат

въздухът да се изчисти от серума на смъртта, преди да дойдат.

– Майка ми не беше глупачка. Тя просто разбра нещо, което ти не си. Че когато

жертваш нечий друг живот, това не е жертва. Има друга дума за подобно деяние. Зло.

Правя още една крачка назад.

– Тя ме научи какво е истинската саможертва – продължавам да говоря. – Това е

нещо, което се прави от любов, а не от отвращение към нечии гени. Трябва да се прави

само при крайна необходимост, само когато всички останали възможности са изчерпани.

Трябва да се прави за хората, които се нуждаят от силата ти, защото някой е отнел

тяхната. Ето защо трябва да те спра да „жертваш“ всички онези хора и спомените им.

Трябва да освободя света от теб веднъж завинаги.

Поклащам глава.

– Не съм тук, за да крада каквото и да е, Дейвид.

Обръщам се и се хвърлям към кутията. Пистолетът стреля и болката разкъсва тялото

ми. Дори не разбирам къде точно ме е пронизал куршумът.

Продължавам да чувам гласа на Кейлъб, докато повтаря кода на Матю. С трепереща

ръка набирам цифрите на клавиатурата.

Пистолетът стреля пак.

Още болка и настъпваща чернота. Но отново чувам гласа на Кейлъб. Зеленият

бутон.

Толкова много болка.

Но как, след като тялото ми е вцепенено?

Започвам да се свличам надолу, но успявам да ударя клавиатурата, падайки. Бутонът

светва. В зелено.

Чувам бипване и леко свистене.

Срутвам се на пода. Усещам нещо топло по врата си и под бузата. Червено. Кръвта

има странен цвят. Тъмна е.

С крайчеца на окото си виждам как Дейвид се свлича от стола си.

И виждам майка си. Появява се иззад него.

Облечена е в същите дрехи, в които я видях за последно. Аскетско сиво, оцветено в

кръвта

, голи ръце, разкриващи татуировките. По ризата

все още има дупки от

куршуми. Виждам през тях ранената кожа. Червена е, но вече не кърви. Сякаш някой я

е замразил във времето. Русата коса е вързана на кок, но няколко кичура се спускат

около лицето ѝ и го обрамчват в злато.

Знам, че не е жива и не разбирам защо я виждам. Дали бълнувам от загубата на кръв,

или е някаква вторична реакция от серума на смъртта? Или тя наистина по някакъв начин

е дошла тук?

– Здравей, Беатрис – казва майка и ми се усмихва.

– Това ли е краят? – питам, но не знам дали наистина го изричам на глас, или само

съзнанието ми говори с нея.

– Да – казва и очите ѝ плувват в сълзи. – Мило дете, ти се справи блестящо.

– А другите? – Задушавам се от ридание при мисълта за Тобиас, колко тъмни и

сериозни бяха очите му, колко силни и топли бяха ръцете му, когато се срещнахме за

първи път. – Тобиас? Кейлъб? Приятелите ми?

– Те ще се погрижат един за друг – казва тя. – Така правят хората.

Усмихвам се и затварям очи.

Отново усещам как онази нишка ме тегли, но сега знам, че не някакъв чудовищен

серум ме носи към смъртта.

Този път е ръката на майка ми, която ме привлича към прегръдката си.

И аз щастливо се отпускам в нея.

Ще бъда ли опростена за всичко, което направих, за да стигна дотук?

Искам да бъда.

Мога да бъда.

Вярвам.

ÃËÀÂÀ

ÏÅÒÄÅÑÅÒ È ÏÚÐÂÀ

Òîáèàñ

Евелин избърсва сълзите си. Стоим рамо до рамо до прозореца и гледаме

снежната виелица. Снежинките се трупат на перваза.

Отново усещам ръцете си. Докато гледам света навън и посипалия се по него сняг,

имам чувството, че всичко е започнало отначало и този път ще бъде по-добре.

– Мисля, че мога да се свържа с Маркъс по радиото и да се опитаме да преговаряме