Читаем Предани полностью

мой приятел. Но не за достатъчно дълго, за да допусна хумора му в себе си. За нищожно

малко време.

Лекарят прибира документа, който Дейвид подписа, натиска някакво копче, после

друго. Машините спират да дишат вместо дробовете на Юрая. Раменете на Зийк се

тресат, Хана стиска ръката му и кокалчетата ѝ побеляват.

Тогава тя казва нещо, разтваря ръце и отстъпва назад от тялото на Юрая. Пуска го да

си иде.

Отмествам се от прозореца. Първо вървя, после тичам по коридорите ослепял,

оглушал, празен.

ÃËÀÂÀ

ÏÅÒÄÅÑÅÒ È ØÅÑÒÀ

На следващия ден вземам един от камионите на Бюрото. Хората все още се

възстановяват от объркването и никой не ме спира. Минавам по железопътната линия и

потеглям към града. Гледам към хоризонта, но реално не виждам нищо.

Когато стигам до полетата, отделящи града от външния свят, натискам газта и

камионът се понася през умиращата трева и натрупалия сняг. Скоро земята се превръща

в павирания път в сектора на Аскетите, където времето е спряло. Улиците са същите,

краката ми знаят къде да ме заведат, дори и съзнанието ми да не ги направлява. Спирам

пред къщата близо до знака „Стоп“ с напуканата каменна алея пред входната врата.

Моята къща.

Влизам и се качвам на горния етаж. Ушите ми продължават да са глухи за звуците на

света. Хората често говорят за скръбта, но не знам какво искат да кажат с всички онези

думи. За мен скръбта е опустошителната празнота и липса на сетива.

Слагам ръка на панела пред огледалото и го дръпвам настрани. Макар че залезът е

оранжев, светлината се е разляла по пода и осветява лицето ми отдолу, никога не съм

бил по-бял. Никога не съм виждал такива черни сенки под очите си. Последните няколко

дни нито спях, нито бях буден. Сякаш сънят е нещо прекалено екстремно, което не мога

да постигна.

Включвам машинката за подстригване. Няма нужда да сменям накрайника, онзи е,

който винаги бях използвал. Плъзгам го по косата си и внимавам да не си порежа ушите.

Подстриганата коса пада по краката и раменете ми и предизвиква силен сърбеж при

всяко съприкосновение с кожата ми. Прокарвам ръка по главата си, за да проверя за

пропуснати дълги косми, но няма нужда да го правя, защото се научих да се подстригвам

още като малък.

После бавно и старателно почиствам раменете си, измитам косата от пода и я

изхвърлям в кофата за боклук. Когато приключвам, заставам отново пред огледалото и

виждам огнените езици на татуировката си. Пламъкът на Безстрашните.

Изваждам ампулата със серума на паметта. Зная, че ще изтрие по-голямата част от

живота ми, но ще е насочена към спомени, не към умения. Ще знам как да говоря, как да

пиша, как да сглобявам компютър – тези неща са в отделна част на мозъка. Но няма да

си спомням нищо друго.

Експериментът приключи. Йохана успя да убеди правителството – началниците на

Дейвид – да остави бившите членове на кастите да си живеят в града. Условието е да

могат да се изхранват сами, да признават властта на правителството и да позволяват на

други хора да влизат в града и да остават, ако пожелаят. Чикаго ще стане като другите

метрополиси, подобно на Милуоки. Бюрото, което преди се занимаваше с експеримента,

сега трябва само да охранява града.

Чикаго ще бъде единственият град, управляван от хора, които не вярват в мита за

увредените гени. Нещо като рай. Матю ми каза, че се надява хората от покрайнините да

се решат да влязат в града и да намерят по-добър живот от досегашния си.

А аз искам само едно: да бъда някой друг. Така Тобиас Джонсън, синът на Евелин

Джонсън, може би ще живее скучен и празен живот, но поне ще бъде цялостна личност, а

не тази отломка от човек, в която съм се превърнал – прекалено осакатен от болката, за

да има някаква полза от мен.

– Матю ми каза, че си откраднал от серума на паметта и си задигнал и камион – чувам

глас в дъното на коридора. Кристина. – Честно казано, не му повярвах.

Явно не съм я чул, в което няма нищо странно. Дори и сега гласът звучи сякаш съм

под вода, а тя накъде горе, на повърхността. Отнема ми време, докато разбера какво ми

говори. Обръщам се и питам:

– Щом не си му повярвала, какво правиш тук?

– Дойдох за всеки случай – казва, без да откъсва очи от мен. – Освен това ми се иска

да видя града, преди съвсем да се промени. Дай ми тази ампула, Тобиас.

– Не. – Стискам я здраво, готов на всичко, само не и да я дам. – Това е мое решение,

не твое.

Тъмните очи се разширяват, а залезът огрява лицето . От ослепителната оранжева

светлина косата ѝ изглежда като в пламъци.

– Това изобщо не е твое решение. Това е решението на един страхливец. Мога да

кажа много неща за теб, Фор, но не и че си страхливец.

– Може би съм станал такъв – отговарям безразлично. – Хората се променят. И тази

промяна ми харесва.

– Не, не ти харесва.

Толкова съм изтощен, че успявам само да завъртя очи с досада.