Читаем Предани полностью

Тичешком завъртам раницата пред тялото си и отварям ципа. Вадя експлозивите и

детонатора. Чувам викове и стъпки зад себе си. Нямам време. Нямам време!

Тичам още по-бързо, много по-бързо, отколкото съм си мислела, че мога. Всяка стъпка

кънти в тялото ми. Завивам и виждам двама охранители при вратите, които Нита и

хората разбиха. Притискам детонатора и експлозивите към гърдите си и прострелвам

единия в крака, а другия – в гърдите.

Този, когото раних в крака, посяга към пистолета си. Прицелвам се, затварям очи и

стрелям отново. Не помръдва повече.

Минавам през счупените врати и закрепвам кутията с експлозива върху металната

летва, която свързва двете вътрешни врати. Отдалечавам се, свивам се на топка,

натискам копчето на детонатора и слагам ръце на ушите си.

Ужасяващият звук от гръмналата бомба ме разтърсва до мозъка на костите, ударната

вълна ме блъсва настрани и пистолетът ми се хлъзва по пода. Парчета метал и стъкло

летят из въздуха и се сипят на пода около мен, а аз ги гледам удивено. Махам длани от

ушите си, но продължавам да чувам звънтене и да се олюлявам.

Охранителите ме настигат в края на коридора, стрелят по мен и един куршум се забива

в ръката ми. Изпищявам, покривам инстинктивно раната с другата си ръка, зрението ми

се замъглява, но успявам с препъване да се метна зад ъгъла и да стигна до

експлодиралата врата.

В дъното зад нея има малко преддверие и няколко затворени врати без ключалки.

През прозорците им виждам лабораторията за оръжия – подредената техника, черните

съоръжения и ампулите със серум, изложени като за продан. Чувам звук като от спрей и

разбирам, че серумът на смъртта е вече във въздуха около мен, но охраната е по петите

ми и нямам време да сложа костюма, който да забави действието му.

Но знам, убедена съм, че мога да преборя серума. Ще оживея.

Влизам в преддверието.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÎÑÌÀ

Òîáèàñ

Централата на безкастовите за мен винаги ще си остане централата на

Ерудитите, независимо какво се случи тази вечер. Сградата е притихнала сред снега и

само няколкото светещи прозореца показват, че вътре има живи хора. Спирам пред

вратите и изръмжавам недоволно.

– Какво? – пита Питър.

– Мразя това място! – казвам.

Той отметва мократа коса от очите си.

– Какво ще правим, ще чупим прозорци? Или ще търсим задна врата?

– Не, просто ще вляза. Аз съм ѝ син.

– Но също така я предаде и напусна града, след като тя забрани на всички да излизат.

Тя изпрати хора след теб. Хора с пистолети.

– Можеш да останеш тук, ако искаш – казвам.

– Не, където е серумът, там съм и аз. Ако те застрелят, вземам го и бягам.

– Не съм и очаквал да постъпиш другояче.

Странен човек!

Влизам във фоайето, където някой е поправил портрета на Джанийн Матюс само с

една цел – да нарисува с червена боя хиксове върху очите и да напише „кастов боклук“

върху лицето ѝ.

Няколко души се приближават към нас с насочени пистолети. Някои лица са ми познати

от времето, когато преговаряхме край лагерните им огньове, а и от по-късно, когато бях

дясната ръка на Евелин. Сещам се, че безкастовите са много повече, отколкото бяхме

предполагали.

Вдигам ръце и ги заговарям:

– Тук съм, за да се видя с Евелин.

– Сигурно. Ние затова седим тук, за да пускаме всеки, който поиска да я види.

– Имам съобщение за нея от хората отвъд оградата. И съм сигурен, че ще иска да го

чуе.

– Тобиас? – ахва една от жените. Разпознавам я, но не е от безкастовите. Беше Аскет,

наша съседка... Грейс. Точно така, казва се Грейс.

– Здравей, Грейс. Искам да говоря с майка си.

Тя започва да хапе бузата си от вътрешната страна и да мисли. Пръстът се маха от

спусъка.

– Не ни е позволено да пускаме никого – казва тя.

– За Бога, иди ѝ кажи, че сме тук и нека тя прецени! Ще изчакаме.

Грейс минава през насъбралата се тълпа, снижава пистолета и хуква по един от

коридорите.

Оставаме там да чакаме дълго и раменете ме заболяват от стоенето с вдигнати ръце.

В един момент я виждам как тича към нас и ни маха. Свалям ръцете си, а безкастовите

прибират оръжията. Тълпата ни прави тясна пътечка, по която да минем – като конец

през иглено ухо. Грейс ни повежда към единия от асансьорите.

– Как така си се захванала с тези неща, Грейс? И то с оръжие! – питам. – Никога не бях

виждал Аскет да държи оръжие.

– Обичаите на кастите вече не съществуват – заявява тя. – Сега трябва да се пазя.

Да имам чувство за самосъхранение.

– Добре – казвам и наистина го мисля. Аскетите бяха точно толкова сбъркани, колкото

и останалите касти, просто злото при тях, прикрито зад булото на себеотрицанието, не

беше толкова видимо. Да изискваш от човека да изчезне, да се заличи сред тълпата, е

не по-малко престъпление от това да го насърчаваш да се бие с ближния си.

Спираме на етажа, където беше кабинетът на Джанийн, но Грейс ни повежда в друга

Перейти на страницу:

Похожие книги

Анафем
Анафем

Новый шедевр интеллектуальной РїСЂРѕР·С‹ РѕС' автора «Криптономикона» и «Барочного цикла».Роман, который «Таймс» назвала великолепной, масштабной работой, дающей пищу и СѓРјСѓ, и воображению.Мир, в котором что-то случилось — и Земля, которую теперь называют РђСЂР±ом, вернулась к средневековью.Теперь ученые, однажды уже принесшие человечеству ужасное зло, становятся монахами, а сама наука полностью отделяется РѕС' повседневной жизни.Фраа Эразмас — молодой монах-инак из обители (теперь РёС… называют концентами) светителя Эдхара — прибежища математиков, философов и ученых, защищенного РѕС' соблазнов и злодейств внешнего, светского мира — экстрамуроса — толстыми монастырскими стенами.Но раз в десять лет наступает аперт — день, когда монахам-ученым разрешается выйти за ворота обители, а любопытствующим мирянам — войти внутрь. Р

Нил Стивенсон , Нил Таун Стивенсон

Фантастика / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Фантастика / Социально-философская фантастика
Первый шаг
Первый шаг

"Первый шаг" – первая книга цикла "За горизонт" – взгляд за горизонт обыденности, в будущее человечества. Многие сотни лет мы живём и умираем на планете Земля. Многие сотни лет нас волнуют вопросы равенства и справедливости. Возможны ли они? Или это только мечта, которой не дано реализоваться в жёстких рамках инстинкта самосохранения? А что если сбудется? Когда мы ухватим мечту за хвост и рассмотрим повнимательнее, что мы увидим, окажется ли она именно тем, что все так жаждут? Книга рассказывает о судьбе мальчика в обществе, провозгласившем социальную справедливость основным законом. О его взрослении, о любви и ненависти, о тайне, которую он поклялся раскрыть, и о мечте, которая позволит человечеству сделать первый шаг за горизонт установленных канонов.

Сабина Янина

Фантастика / Научная Фантастика / Социально-психологическая фантастика / Социально-философская фантастика
Будущее
Будущее

На что ты готов ради вечной жизни?Уже при нашей жизни будут сделаны открытия, которые позволят людям оставаться вечно молодыми. Смерти больше нет. Наши дети не умрут никогда. Добро пожаловать в будущее. В мир, населенный вечно юными, совершенно здоровыми, счастливыми людьми.Но будут ли они такими же, как мы? Нужны ли дети, если за них придется пожертвовать бессмертием? Нужна ли семья тем, кто не может завести детей? Нужна ли душа людям, тело которых не стареет?Утопия «Будущее» — первый после пяти лет молчания роман Дмитрия Глуховского, автора культового романа «Метро 2033» и триллера «Сумерки». Книги писателя переведены на десятки иностранных языков, продаются миллионными тиражами и экранизируются в Голливуде. Но ни одна из них не захватит вас так, как «Будущее».

Алекс Каменев , Дмитрий Алексеевич Глуховский , Лиза Заикина , Владимир Юрьевич Василенко , Глуховский Дмитрий Алексеевич

Приключения / Современная русская и зарубежная проза / Фантастика / Научная Фантастика / Социально-психологическая фантастика / Социально-философская фантастика / Современная проза