Читаем Предани полностью

Думите му ми носят болка. Страхувах се, че ще каже точно това. През цялото време

знаех, че ще каже точно тези думи, и ето – каза ги.

През интеркома чуваме глас:

– Внимание, служители! Аварийно заключване на системите. Внимание! Всички да се

подготвят за аварийно заключване на системите. Процедурата ще продължи до пет часа

сутринта. Повтарям: всички да се подготвят за аварийно заключване на системите.

Процедурата ще продължи до пет часа сутринта!

С Кейлъб се споглеждаме тревожно. Матю блъска вратата и влиза.

– Мамка им! – започва да псува. И после по-силно: – Мамка им!

– Какво е това аварийно заключване на системите? Като при тренировката за действие

при нападение ли? – питам с прегракнал глас.

– В общи линии. Това означава, че трябва да тръгнем веднага, за да използваме хаоса

из коридорите. След няколко минути охраната ще е много повече – казва Матю.

– Защо го правят? – пита Кейлъб.

– Може би просто искат да увеличат охраната, преди да пуснат вируса – отвръща

Матю. – Или са се досетили, че кроим нещо. Но ако беше така, вече щяха да са ни

арестували.

Поглеждам Кейлъб. Минутите, които бях заделила за него, падат като мъртви листа,

изтръгнати от клоните на есенно дърво.

Прекосявам стаята и вземам пистолетите. В ума ми изплуват думите на Тобиас вчера –

че според Аскетите можеш да допуснеш някой да се жертва за теб, само ако това е

единственият начин за него да ти покаже, че те обича.

Но това не е мотивът на Кейлъб.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ØÅÑÒÀ

Òîáèàñ

Обувките ми се плъзгат по заснежения тротоар.

– Не се ваксинира вчера – казвам на Питър.

– Не.

– Защо?

– Защо да ти казвам?

Пръстът ми неволно опипва ампулата със серума в джоба ми.

– Дойде с мен, само защото знаеш, че имам серума на паметта, нали? Ако искаш да ти

го дам, няма да е зле да ми дадеш причина.

Той отново поглеждна към джоба ми. Вече съм сигурен, че е видял, когато Кристина ми

го даде.

– Предпочитам просто да го взема от теб – казва.

– Моля ти се. – Поглеждам нагоре, за да видя как снегът се трупа по сградите. Тъмно

е, но луната осветява пътя ни. – Вероятно си вярваш, че умееш да се биеш добре, но

сам знаеш, че не можеш да победиш мен.

Без никакво предупреждение той ме удря силно, аз се подхлъзвам и падам. Изпускам

пистолета си и снегът почти го покрива. „Ето ти един добър урок да не се перчиш толкова

много“ – си казвам и скачам на крака. Питър ме хваща за яката и ме удря отново. Пак се

подхлъзвам, но този път запазвам равновесие и стоварвам лакътя си с все сила в

стомаха му. Той ме изритва в крака толкова силно, че целият изтръпвам. После се

вкопчва в якето ми и ме придърпва към себе си.

Ръката му опипва джоба и търси серума. Опитвам се да го избутам, но е стъпил

здраво и уверено, а кракът ми продължава да е безчувствен. Изревавам гневно,

замахвам със свободната си ръка и забивам лакът в устата му. Ръката зверски ме

заболява – не е лесно да удариш някого в зъбите, – но пък си струва. Питър изкрещява и

пада в средата на улицата, притиснал лице с ръцете си.

– Знаеш ли защо печелеше битките по време на инициацията? – питам. Не чакам да ми

отговори. – Защото си жесток. Защото обичаш да нараняваш хората. Защото си мислиш,

че си специален и че всички около теб са мижитурки, които не могат да вземат трудни

решения, за разлика от теб.

Започва да се изправя, ритвам го и той пак се свлича на земята. Стъпвам върху

гърдите му, точно под гърлото, и натискам с все сила. Погледът ми среща неговия и

виждам две големи невинни очи. Нямат нищо общо с това, което е отвътре.

– Не си специален – продължавам. – И аз обичам да наранявам хора. И аз мога да

вземам най-жестоки решения. Разликата между мен и теб е, че аз го правя само

понякога, а ти – винаги. И затова си зъл.

Прекрачвам го и тръгвам надолу по Мичиган Авеню. Не съм минал и няколко метра,

когато го чувам:

– Ето защо искам серума. – Гласът му трепери.

Спирам, но не се обръщам. Не искам да виждам лицето му точно в този момент.

– Искам серума, защото ми се гади от мен самия. Писна ми да върша зло, да се

наслаждавам на това и да се чудя какво не ми е наред. Искам това да приключи. Искам

да започна отначало.

– И не мислиш, че само един страхливец би направил такъв избор? – питам през рамо.

– Мисля, че не ме интересува дали съм страхливец, или не.

Усещам как гневът ми спада като спукан балон и въртя ампулата между пръстите си в

джоба си. Чувам го как се изправя и изтупва снега от себе си.

– Не се опитвай да си играеш повече с мен – казвам – и обещавам, че ще ти позволя

да започнеш отначало, когато всичко това свърши. Нямам причина да не го направя.

Той кимва и продължаваме да крачим през девствения сняг към сградата, в която

видях майка си за последен път.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÑÅÄÌÀ

Òðèñ