Читаем Покварено сърце полностью

— Дали да не питаме и Лейпин? — предложих. — Да се уверим, че не е направил нещо с боклука? Защото това е притеснително.

— Не мога да си представя, че би го взел. — Но Марино все пак му се обади.

Попита го за кухненския боклук. Погледна ме и поклати глава, докато вадеше слънчеви очила от един от джобовете на бермудите си. Стари военни рейбани с телени рамки, които му бях подарила за рождения ден миналия месец. Сложи си ги и си скри очите. След това затвори.

— Не — каза ми, докато отиваше към вратата, която водеше навън. — Каза, че не знае някой да прави нещо с боклука засега и че той не го е пипал. Дори не го е виждал. Тоест със сигурност не го е взел. Е, някой все пак го е взел, защото когато дойдох тук, положението не беше такова.

Излязохме в тежката лятна утрин; лек горещ ветрец разлюляваше старите дървета в страничния двор.

— Може икономката да го е изнесла, като си е тръгвала. — Предложих единствената друга възможност, която ми хрумна. — Някой виждал ли я е как си тръгва и забелязал ли е дали носи нещо?

— Добър въпрос — каза той, докато слизахме по трите дървени стъпала, които водеха към покритата с тухли алея.

От едната им страна до стената на къщата имаше два големи контейнера за боклук и Марино отвори тежките им тъмнозелени капаци.

— Празни са.

— Боклукът се събира веднъж седмично, вероятно тук ги прибират в сряда, а днес е петък — отговорих. — Значи Шанел Гилбърт не е слагала в тези контейнери нищо от няколко дни? Това е малко странно. Забеляза ли нещо, което да подсказва, че е била извън града и току-що се е върнала?

— Засега не. — Марино избърса ръце в панталоните си. — Макар че може и да има логика. Прибира се вкъщи, забелязва една-две изгорели крушки и решава да ги смени.

— Или може би изобщо не е станало така. Ако вземем предвид и другите доказателства, виждаме, че историята започва да се променя. — Припомних му какво бях открила, след като бях напръскала с реактив във фоайето. — Нека се уверим, че Луси е добре, и ще се върнем да довършим. Ако Хайд и останалите отцепят периметъра, може да им предложиш да не бързат да претърсват къщата повече, докато не се върнем.

— Добре че си ти да ми казваш как да си върша работата.

— Пратих съобщение в Центъра. Веднага ще направим компютърна томография и ще видим дали тя ще даде някакъв полезен резултат — отвърнах.

Пред моя ван на алеята бе паркиран червеният рейндж ровър, регистриран на името на Шанел Гилбърт. Погледнах през шофьорския прозорец, без да докосвам нищо. На задната седалка имаше торба с празни бутилки, всичките еднакви и без етикети, таблото бе прашно, джипът бе покрит с полени и боклуци от дърветата. Листа и борови иглички бяха задръстили процепа между капака и предното стъкло. Тук колите трудно оставаха чисти. Ако хората имаха гаражи, ги ползваха за складове.

— Изглежда, е стоял навън доста време. Но това не означава, че не е каран скоро — казах, когато пак долових далечно тупане, което бързо се приближаваше.

— Да. — Марино бе разсеян, взираше се в десния ми крак. — За твоя информация, от седмици не си ходила толкова зле.

— Добре е да го знам.

— Просто казвам.

— Благодаря, че го отбеляза с типичната си дипломатичност.

— Не ми се изнервяй.

— И защо не?

Хеликоптерът беше мощна машина с два двигателя и летеше на височина петстотин метра и на няколко километра на запад над река Чарлз. Не беше „Агуста“-та на Луси, боядисана в синьо и сребристо като ферари. Извадих ключовете от дамската си чанта и се опитах да ходя, без да куцам и без да изглеждам схваната. Коментарите на Марино ме бяха засегнали и притеснили.

— Може би аз да карам? — Гледаше ме скептично.

— Не.

— Днес прекалено много стоя на крака. Трябва да си починеш.

— Това просто няма да стане — казах му.

На десет километра на северозапад от Кеймбридж пътят бе толкова тесен, че едва побираше вана. Той беше бял, с потъмнени стъкла и построен върху шаси от шевролет G 4500; в най-общи линии представляваше линейка с кадуцей и везните на правосъдието, изрисувани в синьо на вратите. Но нямаше сирена. В нашата система такива неща няма. Не съм в бизнеса с предлагането на спешна медицинска помощ. Когато ме повикаха, вече бе малко късно и от мен не се очакваше да карам рисковано и агресивно. Със сигурност не и тук, в гордото истинско родно място на нацията, където е сложено началото на Гражданската война.

Конкорд, Масачузетс, е прочут със своите някогашни жители като Хоторн, Торо и Емерсън, с туристическите походи и ездата, и разбира се, с езерото Уолдън. Хората тук са потайни, често от снобизъм, затова клаксони, светлини, сирени, превишаване на максимално разрешената скорост и пресичането на червено не са нормални и добре приети. Освен това не са и част и от стандартната процедура на съдебния лекар.