Читаем Покварено сърце полностью

След това направих бърз и лесен предварителен тест. Навлажних тампон с дестилирана вода и внимателно изтрих малък участък от флуоресцентния правоъгълник. След това капнах върху тампона разтвор от фенолфталеин и водороден пероксид и той веднага порозовя, което е позитивна реакция за кръв. Направих снимки, като сложих пластмасова линийка за мащаб.

— Марино? — Огледах се.

Къщата беше празна, бяхме само двамата. Хайд, побелялото кеймбриджко ченге и щатският полицай пътуваха към „Дънкин Донътс“ или кой знае накъде. Долових звуци от кухнята. След това чух затваряне на врата, трясването й бе далечно и приглушено, вероятно бе някъде на долния етаж, а това бе объркващо. Можех да се закълна, че всички са си тръгнали, че в къщата не е останал никой освен Марино и мен. Може би грешах, затова се заслушах. Долових шум в кухнята.

— Марино? — извиках по-силно. — Ти ли си?

— Не, Торбалан е. — Не можех да го видя, само го чувах. Сега звуците идваха от коридора зад стълбището.

— Сигурен ли си, че сме сами? — попитах празния лошо миришещ въздух.

— Защо? — Бавни тежки стъпки се приближаваха към мен.

— Стори ми се, че чух да се затваря врата. Прозвуча ми като от мазето.

Не последва отговор.

— Марино? — Изтрих още няколко флуоресцентни петна. Предварителният тест продължаваше да показва положителен резултат за кръв. — Марино?

Тишина.

— Марино? Ей!

Извиках го още няколко пъти, но той не ми отговори и аз отново написах съобщение на Луси. След това се обадих на номера й за спешни случаи, но веднага се включи гласова поща. После пробвах мобилния телефон, на който обикновено я намирах. И там не вдигна. Когато набрах непубликувания й в телефонния указател домашен номер, получих сигнал за грешка и чух запис: „Номерът, който сте набрали, вече не съществува…“.

Пак чух звук от затваряща се врата, далечен и приглушен. Не звучеше като нормална врата. Беше прекалено тежка.

Като тряскаща се врата на трезор.

— Ехо? — извиках. — Ей!

Никакъв отговор.

— Марино?

Огледах се, без да помръдвам, ослушвах се. Къщата беше тиха, като се изключеше неспирното бръмчене на мухите. Те лазеха по кръвта и се носеха лениво като мънички разузнавателни самолети, които търсят гниещи рани и отверстия, разкапана плът, в която да снесат яйцата си. Жуженето им беше гневно и хищническо, сякаш някой им бе откраднал неродените бебета и им отказваше да им даде труп, запаси от храна, които им се полагат по право. Мухите ми се струваха дори по-шумни, макар че бяха по-малко отпреди, а вонята си оставаше също толкова силна и след изнасянето на тялото, но това бе невъзможно.

Сетивата ми бяха под пълна тревога, претоварени. Над мен като отровно изпарение се спусна същото усещане. Чувствах присъствие. В тази къща имаше нещо зло и прогнило. След това си спомних какво бе казал Марино. Шанел Гилбърт се била занимавала с окултни глупости. Нямах представа какво означаваше това. Може би бе преминала на тъмната страна, ако приемем, че тя съществува. Напомних си, че е разбираемо, че се чувствам шпионирана, щом Луси е била. Току-що го бях видяла.

— Марино? — опитах отново. — Марино, тук ли си? Ехо?

Представих си вратата, която водеше надолу към мазе, в което още не бях влизала.

Още не бях имала възможността да претърся къщата, но бях почти сигурна, че тази врата е някъде около кухнята, откъдето бях влязла, когато пристигнах. Минах по същия път, по който бе минала и икономката по-рано. Бях забелязала затворена врата срещу килера: вероятно водеше надолу към перално помещение, мазе, може би кухня за прислугата в минали времена.

Заслушах се внимателно и установих, че съм чакала прекалено дълго. Тъкмо се канех да тръгна да търся Марино, когато отново чух стъпки, тежки стъпки от големи крака. Останах на място и ги слушах как се приближават. След секунди го видях до стълбището.

— Слава богу — промърморих.

— Какво става? — Той влезе във фоайето и очите му веднага се спряха на сините флуоресцентни фигури на пода. — Какво имаме тук?

— Някой може да е променил местопрестъплението.

— Да, виждам нещо. Не знам какво, но нещо. Добра идея да го напръскаш, за да си сигурна.

— Помислих, че си изчезнал.

— Проверих мазето, няма следа от никого — каза Марино, докато оглеждаше сините луминесцентни фигури от всички ъгли. — Но вратата, която води навън? Беше отключена, а съм сигурен, че я заключих, след като огледах по-рано.

— Може някой от другите полицаи да я е отключил.

— Може. И нека позная кой. Виждаш ли с какво, по дяволите, си имам работа? — Дебелите му палци тракаха бързо по телефона, пишеше съобщение. — Това е глупаво и безотговорно. Вероятно Вогъл. Питам го в момента. Да видим какво ще каже.

— Защо изобщо са пратили щатски полицай? — попитах.