Читаем Покварено сърце полностью

— Нямат какво друго да правят. Освен това се оказа, че е приятелче на Хайд, който вероятно му е съобщил за майката. Нали знаеш какви стават хората, когато е замесен Холивуд. Всички искат да се качат на влака на славата. Е, добре е, че пробвах вратата на мазето. Ако някой влезе, защото сме оставили незаключено, ще има да патим. — Той си погледна телефона. — Добре, ето. Вогъл отговори. И казва, че вратата със сигурност е била заключена. Сложил й резето отвътре. Казва, че резето трябва да е пуснато. Не беше. — Марино му написа отговор.

— Да се махаме оттук. — Понесох работното си куфарче покрай стълбището, през тясното тъмно коридорче с ламперия, вървях по същия път, по който бях дошла. — Веднага щом проверим Луси, ще се върнем. Ще огледаме внимателно. След това ще се погрижа за останалото в Центъра. Ще направим всичко необходимо.

— Още ли не ти се е обадила?

— Не.

— Мога да пратя… — започна той, но не довърши.

Нямаше смисъл. Марино знаеше по-добре от всички, че не бива да праща полиция да види дали Луси е добре. Ако тя си беше вкъщи и всичко бе наред, нямаше да отвори вратата, а ако полицаите влезеха без нейно разрешение, щяха да предизвикат експлозия от аларми. Освен това тя имаше и много оръжия.

— Сигурен съм, че е добре — каза Марино. Вече бяхме в кухнята.

Тя явно бе ремонтирана през последните двайсетина години, оригиналната дървения бе заменена с чворест чам, който бе по-светъл от дървения под. Забелязах белите електроуреди, минималистични, с висящи лампи от неръждаема стомана над тях, дъбовата маса в квакерски стил, върху която имаше една-единствена чиния, чаша за вино и прибори, обърнати към прозореца, който гледаше към страничната стена на къщата.

Приближих се до масата, сложена за един, и отново ме споходи онова чувство, докато бърках в джоба си за чисти ръкавици. Сложих си ги и взех чинията. Беше с размери за сервиране на вечеря, с пъстра украса, изобразяваща крал Артур върху бял кон, с кървавочервено наметало, заобиколен от рицарите на Кръглата маса, които яздеха с него, а в далечината се виждаше замък. Обърнах чинията. Отзад имаше печат на „Костен порцелан Уеджууд“ и „Произведено в Англия“. Огледах кухнята и забелязах празно място за окачване на чиния на стената до вратата за навън.

— Странно. — Върнах чинията на масата. — Това е „Уеджууд“, с други думи, колекционерска чиния. — Отидох до празното място. — Изглежда, че е била окачена точно тук. — Отворих шкафовете и огледах полиците с прости бели съдове, практични, издръжливи, подходящи за миялни машини и микровълнови печки, без печата на „Уеджууд“ или някоя друга подобна компания. — Защо ще махаш декоративна чиния от стената и ще я слагаш на масата?

Марино сви рамене.

— Не знам.

Отиде до мивката. Шкафът под нея бе отворен. На пода, покрит с черни и бели продълговати плочки, имаше кофа за боклук от неръждаема стомана. Той натисна педала и капакът се отвори. Марино надникна вътре и изръмжа:

— Какво е това, по дяволите?

— Сега пък какво? — попитах.

— Идиотът Хайд. Сигурно е взел боклука, когато си е тръгвал. Цялата найлонова торба, без дори да я провери. Какво му е на този тип? В лабораториите не се носят цели торби с боклук. И доколкото знам, не е детектив. Разбираш ли какво имам предвид, като ти казвам с какво си имам работа?

Марино взе телефона си, докато аз отварях вратата, която водеше навън, същата, през която бях влязла в 8:33 тази сутрин. Знаех точното време. Винаги си го отбелязвам.

— Какво си направил, по дяволите? — попита злобно Марино, синята светлинка на безжичната му слушалка премигваше, а той бе вдигнал телефона така, че да видя името на полицай на Хайд на дисплея. — Как така не си направил и не знаеш? — Говореше високо и обвинително. — Казваш ми, че не е при теб и не е в някоя лаборатория? Че някой друг е избягал с кухненския боклук и ти нямаш представа кой? Осъзнаваш ли какво може да е имало в този боклук? Като за начало се замисли за следното, задник такъв. Изглежда, че е била сложила масата за себе си, което означава, че е била тук, вероятно не много преди да умре, и след това нещо се е случило, защото не е стигнала до яденето. — Лицето на Марино стана кървавочервено. — Освен това докторката намери следи, че някой може да се е опитал да почисти кръвта във фоайето, може би се е опитвал да подправи нещо. Което означава, че трябва веднага да си довлечеш задника тук и да подсигуриш мястото като проклето местопрестъпление. Не ми дреме какво мислят съседите за това, че ще овържем къщата с жълта лента. Действай!

— Питай го какво си спомня, че е имало в боклука — казах, докато той продължаваше да дъвче Хайд по телефона.

— Не знае. — Марино ме погледна, вече беше приключил разговора. — Каза, че не е докосвал кофата. Не е взимал боклука и няма представа къде е. Това каза.

— Е, все някой го е взел.

— Каза, че ще разбере. Или е Вогъл, или е Лейпин. Мамка му!

Вогъл беше щатският полицай. Лейпин трябва да беше сивокосото кеймбриджко ченге, което бях видяла да пише актове, онзи, който бил ходил на семинар и според него вече бе експерт по петната от кръв.