Читаем Петата планина полностью

— Нека да дойде богът на чумата — рече жената. — И да ни отнесе всички колкото се може по-бързо.

Илия продължи работата си. Жената седна до момчето, като не спираше да наблюдава израилтянина. След малко отново се приближи до него.

— Защо искаш да спасиш един град, който е осъден?

— Ако спра, за да размишлявам, няма да бъда в състояние да направя това, което искам — отговори той.

Старият пастир имаше право. Единственият изход беше да забравиш миналото си заедно с всички лутания и да създадеш нова история за самия себе си. Едновремешният пророк бе умрял заедно с вдовицата сред пламъците на къщата. На негово място сега стоеше човек, невярващ в Бога, изпълнен със съмнения. Все още беше жив, въпреки че бе въстанал срещу Божието проклятие. Ако искаше да продължи по своя път, трябваше да направи това, което бе решил.

Жената хвана един по-лек труп и го издърпа за краката до купчината от тела, която Илия бе натрупал.

— Не го правя, защото ме е страх от бога на чумата — рече тя. — Нито пък заради Акбар. Асирииците сигурно скоро ще се върнат. Правя го заради момчето с наведената глава, което е седнало там. То трябва да разбере, че животът все още е пред него.

— Благодаря ти — каза Илия.

— Не ми благодари! Някъде сред тези развалини ще открием тялото на сина ми. Той беше горе-долу на възрастта на това момче.

Тя покри лицето си с длан и избухна в плач. Илия хвана внимателно ръката й.

— Болката, която ти и аз изпитваме, никога няма да премине, ала работата ще ни помогне да я понесем по-леко. Колкото и голямо да е страданието, то е безсилно пред едно изморено тяло.

Посветиха останалата част от деня на зловещото задължение да събират и трупат на куп мъртвите. Повечето от тях бяха млади и асирийците ги бяха взели за воини от войската на Акбар. Илия разпозна сред тях свои приятели и заплака, но не прекъсна работата си.

Късно следобед се почувстваха изтощени, а свършеното от тях бе крайно недостатъчно. Никой от останалите жители на Акбар не бе дошъл да им помогне.

Двамата се приближиха до момчето. За пръв път от сутринта то вдигна глава и каза:

— Гладен към.

— Ще отида да потърся нещо — отвърна жената. — В къщите на Акбар има скрита много храна. Хората се бяха подготвили за дълга обсада.

— Вземи храна само за себе си и за мен, защото ние работихме за града с пот на челото — каза Илия. — Ако това момче иска да яде, нека само да се погрижи за себе си.

Жената разбра защо го прави; и тя би сторила същото със сина си. Отиде до мястото, където преди това се издигаше къщата й. Всичко бе обърнато наопаки от крадците, докато бяха търсили ценни предмети. Колекцията й от стъклени съдове, изработена от най-добрите майстори стъклари в Акбар, лежеше потрошена на пода. Жената обаче успя да намери сушените плодове и брашното, с които се бе запасила.

Върна се на площада и раздели храната с Илия. Момчето нищо не каза.

Приближи се един старец.

— Видях как целия ден събирахте телата — рече той. — Губите си времето. Не знаете ли, че след като превземат Тир и Сидон, асирийците ще се върнат? По-добре тук да дойде богът на чумата и да ги унищожи.

— Не правим това за тях, нито пък за нас — отговори Илия. — Тя работи, за да докаже на едно дете, че пред него все още има някакво бъдеще. А аз го правя, за да покажа, че вече няма никакво минало.

— Пророкът, колкото и да е чудно това, вече не представлява заплаха за великата принцеса на Тир! Иезавел ще управлява Израил до края на дните си, а ние винаги ще можем да избягаме при нея, ако асирийците не проявят милост към победените.

Илия замълча. Името, което по-рано събуждаше у него такава омраза, сега звучеше толкова далечно!

— Така или иначе, Акбар ще бъде построен отново — продължи старецът. — Боговете избират мястото, където да бъде издигнат един град, и никога няма да го изоставят. Можем обаче да оставим тази работа за идните поколения.

— Можем. Ала няма да го сторим. Илия обърна гръб на стареца и разговорът бе приключен.

Тримата прекараха нощта под открито небе. Жената прегърна детето и усети как стомахът му къркори от глад. Понечи да му даде малко храна, но веднага се отказа. Физическата умора наистина намаляваше болката, а това момче, което, изглежда, страдаше силно, имаше нужда да се заеме с нещо. Може би гладът щеше да го накара да работи.

На другия ден Илия и жената продължиха започнатото. Старецът, който ги бе заговорил предишната вечер, отново се появи.

— Нямам какво да правя и мога да ви помогна — рече той. — Но съм твърде слаб, за да пренасям телата.

— Събери тогава по-малките дъски и тухли и измети пепелта.

Старецът се хвана на работа.

Когато слънцето се изкачи насред небето, Илия седна уморено на земята. Знаеше, че неговият ангел е наблизо, но вече не можеше да чува гласа му. „Какъв смисъл има? Той не ми помогна тогава, когато трябваше, а сега не се нуждая от съветите му. Единственото, което трябва да направя, е да възстановя този град, да покажа на Бог, че мога да му се противопоставя, а след това ще тръгна накъдето пожелая.“