Читаем Петата планина полностью

— Воинът носи с гордост бойните си дрехи и не се страхува, когато врагът го разпознае. Шпионинът се облича като жена, защото е страхливец — извика градоначалникът, така че да бъде чут от всички, — Затова си осъден да се разделиш с живота си без достойнството на храбрите.

Народът започна да крещи на пленника и да ръкопляска на градоначалника.

Пленникът казваше нещо, но тъй като преводачът не беше наблизо, никой не разбра думите му. Илия най-сетне успя да си проправи път и да се приближи до градоначалника, но вече бе твърде късно. Когато докосна плаща му, той гневно го отблъсна.

— Ти си виновен! Ти поиска асириецът да бъде съден публично!

— Вината е твоя — възрази Илия. — Дори и Съветът на Акбар да бе заседавал тайно, комендантът и жрецът пак щяха да постигнат своето. През цялото време бях обграден от стражи. Всичко е било подготвено предварително.

Според обичая жрецът трябваше да определи колко да продължи мъчението. Той се наведе, взе един камък и го подаде на градоначалника. Камъкът не беше нито достатъчно голям, за да причини бърза смърт, нито много малък, за да страда врагът прекалено дълго.

— Ти пръв ще хвърляш.

— Принуден съм — промълви градоначалникът така, че да го чуе само жрецът. — Но знам, че пътят е погрешен.

— През всичките тези години ме принуждаваше да бъда суров, а ти самият се радваше на обичта на народа, като вземаше угодни нему решения — отвърна също тъй тихо жрецът. — А аз трябваше да се боря със съмнението и вината. Колко безсънни нощи съм прекарал, преследван от призраците на грешките, които бих могъл да допусна! Но благодарение на това, че не проявих малодушие, днес целият свят завижда на Акбар.

Хората започнаха да търсят подходящи по големина камъни. Известно време се чуваше само шумът на откъртените от скалите парчета, които се удряха едни в други. Жрецът продължи:

— Може и да съм сгрешил, като осъдих тоя човек на смърт. Но съм сигурен, че честта на града е спасена — не постъпихме като предатели.

Градоначалникът вдигна ръка и хвърли първия камък. Пленникът се опита да избегне удара. Веднага след това обаче сред викове и дюдюкания тълпата започна да го замеря с камъни.

Асириецът се мъчеше да прикрие лицето си с ръце, но камъните го улучваха по гърдите, по гърба, по стомаха. Градоначалникът поиска да си тръгне. Много пъти бе присъствал на подобни сцени и знаеше, че смъртта настъпва бавно и мъчително. Лицето се превръщаше в пихтия от кости, коса и кръв, а хората продължаваха да хвърлят, дори и след като животът напуснеше тялото.

След няколко минути пленникът щеше да свали ръцете си и да спре да се прикрива. Ако бе живял праведно, боговете щяха да насочат един от камъните право в челото му и той щеше да падне в несвяст. Но ако бе вършил жестокости, щеше да остане в съзнание до самата си смърт.

Тълпата крещеше и все по-яростно хвърляше камъни, а осъденият се мъчеше да избегне ударите. Внезапно той свали ръце от лицето си и започна да говори на език, който всички разбираха. Учудена, тълпата спря да го замеря.

— Да живее Асирия! — викаше той. — В този миг аз виждам народа си и ще напусна тоя свят щастлив, защото ще умра като военачалник, който се е опитал да спаси живота на войниците си. Отивам при боговете доволен, защото знам, че ще завладеем тази земя!

— Видя ли? — каза жрецът на градоначалника. — Той е чул и разбрал целия ни разговор, докато го съдехме.

Градоначалникът кимна. Пленникът говореше техния език и сега знаеше какви решения бе взел Съветът на Акбар.

— Няма да отида в ада, защото виждам родината си и това ме кара да се чувствам достоен и силен! Виждам родината си и тази гледка ме изпълва с радост! Да живее Асирия! — извика той отново.

Тълпата се отърси от страха и пак започна да го замеря с камъни. Асириецът стоеше с отпуснати ръце и като храбър воин не се опитваше да се защити. След няколко мига боговете проявиха милост. Един камък го удари в челото и той припадна.

— Вече можем да си ходим — каза жрецът. — Народът на Акбар ще изпълни присъдата докрай.

Илия не се върна в дома на вдовицата. Тръгна безцелно през пустинята.

— Господ нищо не стори — каза той на растенията и скалите. — А би могъл да направи нещо.

Разкайваше се за решението си и се чувстваше виновен за смъртта на още един човек. Ако се беше съгласил Съветът на Акбар да заседава тайно, градоначалникът можеше да го вземе със себе си и тогава двамата щяха да се противопоставят на жреца и на коменданта. Така щяха да имат по-големи шансове, отколкото при публичния процес.

Илия бе впечатлен от думите, които жрецът бе изрекъл пред тълпата. Макар и да не бе съгласен с него, трябваше да признае, че този човек умее да се наложи над останалите. Опитваше се да си припомни всяка подробност от това, което бе видял. Един ден в Израил той самият щеше да застане пред царя и принцесата на Тир.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Жизнь за жильё. Книга вторая
Жизнь за жильё. Книга вторая

Холодное лето 1994 года. Засекреченный сотрудник уголовного розыска внедряется в бокситогорскую преступную группировку. Лейтенант милиции решает захватить с помощью бандитов новые торговые точки в Питере, а затем кинуть братву под жернова правосудия и вместе с друзьями занять освободившееся место под солнцем.Возникает конфликт интересов, в который втягивается тамбовская группировка. Вскоре в городе появляется мощное охранное предприятие, которое станет известным, как «ментовская крыша»…События и имена придуманы автором, некоторые вещи приукрашены, некоторые преувеличены. Бокситогорск — прекрасный тихий городок Ленинградской области.И многое хорошее из воспоминаний детства и юности «лихих 90-х» поможет нам сегодня найти опору в свалившейся вдруг социальной депрессии экономического кризиса эпохи коронавируса…

Роман Тагиров

Современная русская и зарубежная проза
Божий дар
Божий дар

Впервые в творческом дуэте объединились самая знаковая писательница современности Татьяна Устинова и самый известный адвокат Павел Астахов. Роман, вышедший из-под их пера, поражает достоверностью деталей и пронзительностью образа главной героини — судьи Лены Кузнецовой. Каждая книга будет посвящена остросоциальной теме. Первый роман цикла «Я — судья» — о самом животрепещущем и наболевшем: о незащищенности и хрупкости жизни и судьбы ребенка. Судья Кузнецова ведет параллельно два дела: первое — о правах на ребенка, выношенного суррогатной матерью, второе — о лишении родительских прав. В обоих случаях решения, которые предстоит принять, дадутся ей очень нелегко…

Александр Иванович Вовк , Николай Петрович Кокухин , Татьяна Витальевна Устинова , Татьяна Устинова , Павел Астахов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Прочие Детективы / Современная проза / Религия
Благие намерения
Благие намерения

Никто не сомневается, что Люба и Родислав – идеальная пара: красивые, статные, да еще и знакомы с детства. Юношеская влюбленность переросла в настоящую любовь, и все завершилось счастливым браком. Кажется, впереди безоблачное будущее, тем более что патриархальные семейства Головиных и Романовых прочно и гармонично укоренены в советском быте, таком странном и непонятном из нынешнего дня. Как говорится, браки заключаются на небесах, а вот в повседневности они подвергаются всяческим испытаниям. Идиллия – вещь хорошая, но, к сожалению, длиться долго она не может. Вот и в жизни семьи Романовых и их близких возникли проблемы, сначала вроде пустяковые, но со временем все более трудные и запутанные. У каждого из них появилась своя тайна, хранить которую становится все мучительней. События нарастают как снежный ком, и что-то неизбежно должно произойти. Прогремит ли все это очистительной грозой или ситуация осложнится еще сильнее? Никто не знает ответа, и все боятся заглянуть в свое ближайшее будущее…

Александра Маринина , Александра Борисовна Маринина

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Прочие Детективы