Читаем Петата планина полностью

По пътя се загледа в хората наоколо. Пастирите изкарваха овцете в планината, земеделците отиваха на нивите си, където щяха да се опитат да изтръгнат от сухата земя някакво препитание за себе си и за семействата си. Воините се обучаваха с копия, а някои току-щр пристигнали търговци подреждаха стоката си на площада. Колкото и невероятно да му се струваше, асирийците не бяха затворили пътя, който пресичаше долината, и търговците продължаваха да се придвижват заедно с товарите си и да плащат на града такса за ползването на пътя.

— След като вече разполагат с такава голяма войска, защо не са затворили пътя? — полюбопитства Илия.

— Асирийската империя се нуждае от продуктите, които се намират на корабите в пристанищата на Сидон и Тир — отвърна градоначалникът. — Ако търговците се почувстват в опасност, снабдяването с тези продукти ще секне и последствията ще бъдат по-тежки от евентуално поражение на бойното поле. Сигурно има начин войната да бъде избегната.

— Да, има — каза Илия. — Можем да им продаваме вода, когато започнат да се нуждаят от нея.

Градоначалникът нищо не отговори. Даваше си обаче сметка, че би могъл да използва израилтянина като оръжие срещу тези, които искаха война. Пророкът се бе изкачил на върха на Петата планина, бе дръзнал да предизвика боговете. Ако жрецът продължеше да настоява да нападнат асирийците, единствен Илия можеше да му се противопостави. Градоначалникът предложи на израилтянина да се разходят и да си поговорят.

Жрецът остана на крепостната стена, откъдето наблюдаваше врага.

— Какво могат да сторят боговете, за да спрат нашествениците? — попита го комендантът.

— Всеки ден правя жертвоприношения в подножието на Петата планина и ги моля да ни изпратят по-смел пълководец.

— Би трябвало и ние да постъпим като Иезавел и да избием пророците. Някакъв си израилтянин, който до вчера беше осъден на смърт, днес е използван от градоначалника, за да убеди хората да запазят мира.

Комендантът гледаше към планината.

— Можем да наредим Илия да бъде убит, а аз с помощта на воините си ще сваля от власт градоначалника.

— Ще заповядам да убият Илия — отвърна жрецът. — Колкото до градоначалника, нищо не можем да сторим. Неговите деди са на власт от много поколения. Дядо му ни е управлявал, след това е предал божествената власт на баща му, от когото той я наследи.

— Как е възможно някаква традиция да ни попречи да възложим управлението на по-способен човек?

— Традициите съществуват, за да поддържат реда. Ако започнем да ги променяме, ще настъпи краят на света.

Жрецът погледна наоколо. Небето и земята, планините и долината, всяко нещо изпълняваше това, което бе написано за него. Понякога земята трепереше, друг път — както се бе случило и сега — минаваше много време, без да завали дъжд. Но всяка звезда стоеше на мястото си, а слънцето не бе паднало върху главите на хората. И всичко това продължаваше, защото от времето на Потопа хората бяха разбрали, че е невъзможно да бъде променян редът, установен от Сътворението.

В миналото не съществувало нищо друго освен Петата планина. Хора и богове живеели заедно, разхождали се из Райските градини, разговаряли помежду си, смеели се. Ала човешките същества съгрешили и боговете ги прогонили завинаги оттам. И понеже нямало къде да ги изпратят, решили да създадат Земята около Петата планина, за да ги захвърлят после там, да ги наблюдават постоянно и винаги да им напомнят, че са много по-нисши от обитателите на Петата планина.

Погрижили се все пак да оставят вратичка — ако човешкият род върви по правия път, накрая ще се върне на върха на планината. И за да не бъде забравяна тази възможност, боговете натоварили жреците и управниците да я поддържат жива във въображението на хората.

У всички народи съществуваше поверието, че ако богопомазаните родове бъдат отстранени от властта, това ще има тежки последици. Вече никой не си спомняше защо точно тези семейства са били избрани, но всички знаеха, че те имат някакво родство с боговете. Акбар съществуваше от стотици години и винаги бе управляван от предците на сегашния градоначалник. Градът много пъти бе превземан, бе в ръцете на потисници и варвари, но с течение на времето нашествениците си отиваха или пък бяха изтласквани. Така старият ред се възстановяваше и хората се връщаха към предишния си начин на живот.

Главното задължение на жреците беше да поддържат този ред: светът имаше своя съдба и се управляваше от закони. Отминали бяха времената, когато хората се опитваха да разберат боговете. Сега бе настъпила епоха, в която те бяха длъжни да ги уважават и да изпълняват всичко, което боговете искаха от тях. Защото боговете бяха капризни и лесно се гневяха.

Ако не се спазваха ритуалите, свързани с прибирането на реколтата, земята нямаше да дава плодове. Ако пропуснеха някои жертвоприношения, в града щяха да пламнат смъртоносни болести. А ако богът на времето отново бъдеше предизвикан, той можеше да направи така, че житото и хората да спрат да растат.