Читаем Петата планина полностью

И тъй, асирийският патрул се бе установил на входа на долината, а след това постепенно започнаха да пристигат подкрепления. Жрецът твърдеше, че знае защо: в града имаше огромен кладенец, единственият в пустинята на много дни път. Ако асирийците наистина искаха да превземат Тир или Сидон, войските им щяха да имат нужда от тази вода.

Към края на първия месец все още имаха сили да ги отблъснат. В края на втория месец лесно можеха да ги победят и да се споразумеят за достойното оттегляне на асирийските воини.

Финикийците живееха в очакване на сражение, но врагът не атакуваше. В края на петия месец все още можеха да спечелят битката. „Сигурно всеки момент ще ни нападнат, защото водните им запаси са се изчерпали“, каза си градоначалникът. Ето защо нареди на коменданта да обмисли как да отбранява града и да държи хората си в пълна бойна готовност в случая на неочаквана атака.

Но най-много го занимаваше мисълта как да бъде опазен мирът.

Бе изминала половин година, а асирийската войска не помръдваше от стана си. Напрежението, което бе обхванало Акбар през първите седмици на обсадата, сега почти съвсем бе изчезнало. Хората се бяха върнали към нормалния си начин на живот. Земеделците започнаха да излизат на полето, занаятчиите продължиха да правят вино, стъклени предмети и сапун, а търговците — да продават и купуват стоки. Финикийците вярваха, че Акбар бе предпочел да не атакува врага, защото сблъсъкът би могъл да се избегне чрез преговори. Всички знаеха, че градоначалникът е избран от боговете и че той ще вземе най-доброто решение.

Още когато Илия дойде в града, градоначалникът бе наредил да се пусне слух, че чужденецът носи със себе си проклятие, та ако войната стане неизбежна, да обвини пришълеца за това нещастие. Щеше да убеди жителите на Акбар, че след смъртта на израилтянина нещата ще се върнат на мястото си. После щеше да заяви, че вече е твърде късно, за да отблъснат асирийците. Щеше да нареди да убият Илия, а на народа щеше да каже, че най-доброто разрешение е мирът. Бе уверен, че търговците, които също желаеха мир, ще убедят останалите да приемат това предложение.

През всичките тези месеци той се беше борил срещу жреца и коменданта, които настояваха врагът да бъде атакуван незабавно. Но боговете от Петата планина винаги са били на негова страна. И сега, с чудото на възкресението, което Илия бе извършил предната вечер, той щеше да бъде много по-полезен за градоначалника жив, отколкото мъртъв.

— Защо сте довели този чужденец? — попита комендантът.

— Той бе осенен от боговете и ще ни помогне да намерим най-добрия изход — отвърна градоначалникът, след което бързо промени темата на разговора. — Изглежда, че днес броят на шатрите се е увеличил. — Утре ще се увеличи още повече — каза комендантът. — Ако ги бяхме нападнали, когато бяха само един патрул, те може би нямаше да се върнат повече тук.

— Лъжеш се, поне един от тях щеше да успее да избяга и другите щяха да се върнат, за да си отмъстят.

— Когато отлагаме беритбата, плодовете изгниват — настоя комендантът. — А когато отлагаме проблемите, те стават още по-големи.

Градоначалникът заяви, че във Финикия почти три века царува мир и народът се гордее с това. Какво биха казали идните поколения, ако той сложеше край на този разцвет в страната?

— Намери пратеник, който да преговаря с тях — каза Илия. — Най-добрият воин е този, който успее да превърне врага в приятел.

— Но ние не знаем какво точно искат те. Не знаем дори дали искат да превземат града ни. Как бихме могли да преговаряме с тях?

— Заплахата е очевидна. Никоя войска не си губи времето в маневри далеч от страната си.

Всеки ден пристигаха нови воини и градоначалникът изчисляваше количеството вода, необходимо за всички тези хора. Не бе далеч денят, в който градът щеше да се окаже съвсем беззащитен пред неприятелската войска.

— Можем ли да ги нападнем сега? — попита жрецът коменданта.

— Да, можем. Ще изгубим много мъже, но градът ще бъде спасен. Необходимо е обаче незабавно да вземем решение.

— Не трябва да правим това — обърна се Илия към градоначалника. — Боговете от Петата планина ми казаха, че все още имаме време да потърсим мирно разрешение.

Макар и да бе чул разговора между жреца и израилтянина, градоначалникът се престори, че вярва на думите на Илия. На него му беше все едно дали Сидон и Тир ще бъдат управлявани от финикийци, от ханаанци или от асирийци. Най-важното бе Акбар да продължи да продава стоките си.

— Ще ги нападнем — настоя жрецът.

— Нека да изчакаме още един ден — предложи градоначалникът. — Може пък нещата да се разрешат.

Искаше да обмисли как най-добре да се справи с асирийската заплаха. Слезе от крепостната стена и се отправи към двореца, като помоли израилтянина да го придружи.