Читаем Пайнс полностью

—       От логистична гледна точка абитата представляват огромен проблем. Те са много по-интелигентни от човекоподобните маймуни и несравнимо по-агресивни. Успяхме да уловим няколко през годините. Изучавахме ги. Опитвахме се да установим контакт, но безуспешно. По сила и бързина приличат по-скоро на неандерталци. И тежащите трийсет килограма са смъртно опасни, а някои от тях са сто килограма. Извади голям късмет, като оцеля.

—       Значи затова сте построили оградите около Уейуърд Пайнс.

—       Доста е отрезвяващо да откриеш, че вече не се намираш на върха на хранителната верига. От време на време някое аби успява да мине през оградата, но имаме детектори за движение около града и държим цялата долина под денонощно наблюдение.

—       В такъв случай защо просто…

—       Не те убихме ли? — Дженкинс се усмихна. — Отначало исках хората ми да го направят. Когато стигна каньона, знаехме, че в района има глутница абита. Ти беше невъоръжен. Защо да пилеем муниции?

— А жителите… те знаят ли за това?

—       Не.

—       А какво си мислят?

—       Събудиха се тук след катастрофа, също като теб — разбира се, наранени на подходящите места. Чрез програмата ни за интеграция осъзнаха, че няма да напуснат града. Освен това имаме правила и мерки, които свеждат до минимум появилите се усложнения, когато някой от осемдесет и четвърта живее до някой от две и петнайсета. За да живеят добре и да създават поколение, те не бива да знаят, че са единствените оцелели. Трябва да живеят така, сякаш светът продължава да си съществува.

—       Но онзи свят го няма. Какъв е смисълът от подобна лъжа? Защо просто не ги будите с думите „Поздравления! Вие сте единствените оцелели! “?

—       Направихме точно това с първата група. Тъкмо бяхме приключили с възстановяването на града, събрахме всички в църквата и казахме — вижте, ето как стоят нещата. Не спестихме нищо.

—       И какво стана?

—       За две години трийсет и пет процента от тях се самоубиха. Други двайсет напуснаха града и бяха избити. Никой не се ожени. Нито една жена не забременя. Изгубих деветдесет и трима души, Итън. Не мога… не, човечеството не може да си позволи такива огромни загуби. Не твърдя, че методът ни е съвършен, но през всички тези години и след като опитахме почти всичко друго, се доказа, че това е най-ефективната система за увеличаването на популацията ни.

—       Но те винаги ще се чудят, нали така? Ще се питат как ли е навън? И къде всъщност се намират?

—       Някои го правят, но ние сме приспособим вид. Чрез възпитание повечето започват да приемат средата си, стига тя да не е напълно лишена от надежда.

—       Не вярвам, че приемат, че света го има, щом не им позволявате да го видят.

— Вярваш ли в Бог, Итън?

— Не.

—       Мнозина са вярвали. Приемали са морални кодекси. Създавали са религии. Убивали са в името на богове, които никога не са виждали и чували. А вярваш ли във вселената?

—       Разбира се.

—       О, значи си бил в космоса? Посещавал ли си лично онези далечни галактики?

—       Разбрах.

—       Уейуърд Пайнс е просто един умален свят. Малко градче, което хората никога не напускат. Страхът и вярата в неизвестното още са в сила, но в по-малък мащаб. Границите на света, от който идваш, са космосът и Бог. В Пайнс границите са отвесните скали, които защитават градчето, и загадъчното присъствие в планината, или иначе казано, аз.

—       Ти не си истински психиатър.

—       Нямам формално образование, но се правя на такъв в града. Намирам за добре да печеля доверието на жителите. Да бъда в течение с настроенията в Уейуърд Пайнс. Да окуражавам хората в техните борби и съмнения.

—       Ти накара хората да убият Бевърли.

—       Да.

—       И агент Евънс.

—       Той ме принуди.

—       Накара ги да убият и мен.

— Но ти се измъкна. Доказа се като много по-добър, отколкото предполагах.

—       Създал си култура на насилие.

—       В това няма нищо ново. Виж, когато насилието се превърне в норма, хората се адаптират към нормата. Това не е по-различно от гладиаторските игри, хвърлянето на християни на лъвовете и публичните обесвания в стария Запад. Атмосферата на самоконтрол не е лошо нещо.

—       Но тези хора не са истински свободни.

—       Свободата е типичен конструкт на двайсети век. Нали няма да тръгнеш да ме убеждаваш, че индивидуалната свобода е по-важна от оцеляването на вида ни?

—       Те биха могли да решат сами. В това поне ще има достойнство. Нали точно това ни прави хора?

—       Решението не е тяхно.

—       О, значи е твое?

—       Достойнството е прекрасна концепция, но какво ще стане, ако направят погрешен избор? Като онази първа група. Ако няма вид, който да изповядва подобен идеал, какъв е смисълът?

—       Защо не ме уби?

Пилчър се усмихна, сякаш се радваше, че Итън най-сетне е засегнал темата. Той наклони глава настрани.

— Чуваш ли това?

— Кое?

—       Тишината.

Птиците се бяха смълчали.

Пилчър се надигна с мъка.

Итън също се изправи.

Гората внезапно беше замряла.

Пилчър извади пистолета от колана си.

Вдигна уоки-токито си.