Читаем Пайнс полностью

Пилчър като че ли се замисли върху обвинението. Хладните му тъмни очи бяха изпитателни и вглъбени. Итън за първи път се вгледа в лицето на този човек и осъзна, че бръснатата глава и добрата кожа скриват възрастта му. Пилчър беше в началото на шейсетте си години, ако не и по-стар. Досега Итън беше смятал изключително прецизния му, овладян начин на говорене за ефектен трик, но сега виждаше какво е той в действителност — ясно доказателство за огромен интелект. Даде си сметка, че е седнал под балдахина на дъбовете с най-острия ум, който е срещал. В това имаше нещо вълнуващо и същевременно ужасяващо.

—       Аз лично не се виждам по този начин — каза най-накрая Пилчър.

—       Нима? А как тогава?

—       По-скоро като… спасител на нашия вид.

—       Ти си крадял хора от семействата им.

—       Още не схващаш, нали?

— Какво да схващам?

—       Какво представлява Уейуърд Пайнс. Итън… това е последният град на Земята. Жива времева капсула на нашия начин на живот. На американската мечта. Жителите, персоналът, аз, ти… ние сме единствените, които сме останали от вида хомо сапиенс.

—       И откъде знаеш това?

—       Изпратих няколко разузнавателни екипа през годините. Онези, които се върнаха, съобщиха за невероятно враждебна среда. Никой не би могъл да оцелее без защитата и инфраструктурата на място като Уейуърд Пайнс. Откакто персоналът ми беше събуден преди четиринайсет години, сложихме радиомаяк, който излъчва сигнал на всички честоти за спешни случаи. Дори взех решението да излъча координатите на града, ако случайно са останали човешки същества, които да приемат сигнала. Никой не се свърза с нас. Казах, че това място е Бойси, но то не е. Няма Бойси, няма Айдахо, няма Америка. Имената вече не означават нищо.

—       Как е приключило всичко?

—       Никога няма да разберем. Аз заспах малко след теб, за да мога да поживея още двайсет и пет години в Уейуърд Пайнс след събуждането си. И след две хиляди трийсет и втора всички заспахме в планината. Но ако трябва да предполагам, според изчисленията ми човечеството би трябвало да е видяло първите големи изменения някъде в началото на двайсет и четвърти век. И тъй като разнообразието е основният материал за еволюцията, през двайсет и шести век вече сме били напълно различен вид. Всяко поколение се е приближавало все повече и повече до нещо, способно да процъфтява в този токсичен свят. В нещо все повече и повече различаващо се от човека. Можеш да си представиш социалните и икономическите последици от това. Цялата човешка цивилизация е започнала да се срива. Предполагам, че е имало геноцид. Може би краят е настъпил за четиресет ужасни години. Или за хиляда. Може би мащабна ядрена война е заличила милиарди за един месец. Сигурен съм, че мнозина са си мислели, че настъпва краят на света. Но ние никога няма да научим какво точно е станало. Знаем единствено какво има сега там.

—       И какво е то?

—       Аберации. Наричаме ги абита. Онези същества с прозрачна кожа, които едва не те убиха в каньона. След събуждането си съм се качвал три пъти в хеликоптер, като се брои и днес. Доста е рисковано. Сиатъл или по-скоро мястото, където се намираше Сиатъл, е най-далечната точка, до която сме стигали. Трябваше да набавим гориво. Едва успяхме да се върнем. Ако екстраполираме от онова, което видях, само на този континент би трябвало да има стотици милиони подобни създания. Разбира се, те са хищници и ако популацията им е толкова голяма, колкото предполагам, значи съществува и процъфтяваща популация на елени или друг тревопасен вид. Дори е възможно някакви потомци на бизона отново да бродят на огромни стада из равнините. Тъй като не можем да напуснем долината и да правим изследвания, разполагаме с малка извадка, по която да определим кои видове са оцелели невредими през последните две хиляди години. Птиците като че ли не са пострадали. Някои насекоми също. Но после си даваш сметка, че нещо липсва. Като щурците например. Или светулките. И през всичките четиринайсет години не съм видял нито една пчела.

—       Какво представляват онези абита?

—       Лесно е да мислим за тях като за мутации или отклонения, но подобно название всъщност е погрешно. Природата не гледа на нещата през призмата на добро и зло. Тя награждава ефективността. Това е великолепието и простотата на еволюцията. Тя нагажда дизайна според средата. Превръщайки света си в сметище, ние сме се принудили да се превърнем в различен от хомо сапиенс вид, който се е адаптирал чрез естествен отбор да оцелее след унишожението на човешката цивилизация. Ако сравним нашата ДНК с тяхната, ще открием само седем милиона различни букви, което прави около половин процент.

—       Господи.