Читаем Нощен ездач полностью

Около пасищата на фермата си Толивър издигнал бял стобор, построил нови хамбари и конюшни; хамбарите — високи и червени, а конюшните ниски и бели като стобора. Започнал да отглежда расови говеда и чистокръвни коне, да сее тютюн. Винаги търсел съвета на по-старите жители в района и внимателно ги слушал, когато го поучавали. Често обикалял на кон из околността, разговарял с фермерите, ходел с тях на риба и лов. После се захванал с политика и бил избран в щатския сенат. Когато къщата му изгоряла, построил тази и скоро в нея започнали да идват непознати люде от Луивил, Франкфорт, Лексингтън и Нашвил, да пият уиски в стаите с високи тавани и да се радват на конете в яхъра. След първото му избиране в конгреса започнали да го посещават хора от Вашингтон и Болтимор, като сред тях имало и високопоставени личности, чиито имена се срещали по вестниците. Тогава го избрали в Сената. Но той продължил да язди из околността, да ходи с фермерите на риба и лов, като от време на време дори се появявал в малката бяла, облицована с дъски методистка черква в Хоуп Спрингс. Не се големеел и в предизборната си кампания не пропускал да заяви: „Знам какво е да те притиска немотията и стомахът ти да стърже от глад, знам и какво е да ставаш в студа рано сутрин, преди още да се е показало слънцето и да тръгваш бос по мраза.“ Постепенно хората забравили, че новата къща е построена с парите на жена му. Нея също забравили. Умряла скоро след като строежът бил завършен.

Докато файтонът пълзеше нагоре по склона, от сивото небе долетяха няколко снежинки и започнаха да кацат по кръйпътната тръстика.

— О, май наистина ще падне сняг! — възкликна Мей.

Вече виждаха китките зеленика, червените панделки по прозорците на къщата и големия венец, закачен на бялата порта. От големите комини се виеше дим. За разлика от бавно сипещия се сняг, голите полета и сивото небе, къщата, която отдалеч изглеждаше пуста и злокобна, сега като че ли обещаваше, и то щедро, всичко необходимо за добруване и спокойствие — от храната се носеше пара и леко ухание, пламъкът в камината проблясваше в сребърните прибори, нозете безшумно потъваха в дебелия килим, приятно звънтяха чаши.

— Колко ми е драго, че дойдохте! — рече сенаторът Толивър, като лекичко се наведе над ръката на Мей, сякаш стига да реши, и щеше да я целуне. — Мистър Крисчън доведе дъщеря си, и те ще пренощуват, та ще се опитаме да посъживим тази скучна стара къща с малко младост и красота. Право да ви кажа, тук наистина понякога е малко скучно. Но сега ще ви предам на сестра си — и посочвайки високата, облечена в черно жена, която излезе от стаята зад него, продължи: — Матилда, това е Мей, съпругата на моя добър приятел Пърси Мън, за когото толкова съм ти разправял — протегна ръка и я сложи бащински върху рамото на Мън. — Надеждно момче — заяви той и го потупа. — Някой ден ще го видим и в Конгреса!

— Това не се знае — отвърна Мън малко смутен, но все пак зарадван от думите и ръката върху рамото си. След намръщеното небе и голата земя, тук, в облеченото с бяла ламперия преддверие, той бе обграден от топлина и любезност, от блясък на огледала и долитащ от съседна стая пукот на огън. Като улови ръката на Матилда, дори лицето й му се стори по-малко студено и сурово, отколкото си мислеше.

Мей заситни по широките стълби редом с по-възрастната жена, до чиято висока кокалеста снага изглеждаше още по-дребна. На завоя се обърна за миг и хвърли през рамо бърза срамежлива усмивка, която Мън възприе като довиждане. Сетне двамата със сенатора прекосиха преддверието и някаква стая, в чието дъно гореше огън, но нямаше никой.

— Реших да направим съвещанието в библиотеката — обясняваше в това време домакинът. — Всички, с изключение на капитан Тод са вече тук. Но и той всеки момент ще дойде. Ще доведе и сина си — учи се в колеж във Вирджиния. Да, във Вирджиния…

Когато влязоха в библиотеката, мъжете се бяха наредили около голямата камина, в която гореше и пращеше огромен пън. Мън се ръкува с всекиго поред. Сетне извади лулата си и започна да я тъпче.

— Мисля, че капитанът всеки момент ще пристигне — рече сенаторът и отиде да надзърне през един прозорец, който гледаше към дългия склон пред къщата. Вече наистина валеше — не силно, но затова пък равномерно. Няколко снежинки бяха полепнали по перваза.

— Няма го още — добави той и се върна при гостите край огъня.