Читаем Нощен ездач полностью

Описвала надълго и нашироко развалата, обхванала тялото му, и както твърдяла, виждала как месото му било окапало от лявата буза, оголвайки мястото с трите липсващи зъба — дупка, която той от нечестива и непочтителна суета се опитвал да скрие, когато се засмеел. Как лежал в някаква канавка за храна на червеите, покрит едва-едва с мръсотия и шума, и как темето на празната му глава липсвало, защото снарядът го бил отнесъл. Веднага след като се смрачало, тя се изправяла в леглото и започвала да описва тази картина, нощ подир нощ, прибавяйки все така сдържано и красноречиво нови и нови подробности към вече познатите ужасии. Била мръснодумка с цветист език, а самата сдържаност и гласът й придавали на всичко казано неестествена, хипнотизираща убедителност. Двете й деца, шестнайсегодишният Едмънд и с четири години по-голямата Матилда, стояли край леглото вцепенени, с изцъклени очи и я слушали, дордето умората я надвиела.

Когато се умълчавала, Едмънд я поглеждал, а сетне извръщал очи към суровото, неподвижно като маска лице на сестра си, което изглеждало грубо издялано до последната костица. Подир туй изхвръквал от бараката и започвал да търчи безцелно я по пътя, я из полето. В нощи, когато луната греела силно, а земята се смръзнела като желязо, или когато поройните зимни дъждове започнели да плющят, той се втурвал напосоки из калта и лапавицата и преброждал околността като прегладнял единак. Дъхът му излизал на сухи пресекулки и той закопнявал да заплаче. Докато препускал, мислел си за божествено-сладостното облекчение и удовлетворение, което носят сълзите. Но не можел да заплаче. Някъде призори, изтощен и озлобен, се промъквал в бараката и се тръшвал на сламеника. Когато една нощ се върнал, заварил сестра си насред стаята, а лоената лампа горяла. Сухото й кокалесто тяло хвърляло сянка върху балдахина.

— Умря — съвсем спокойно рекла тя.

— Умря — повторил той и в същия миг усетил безкрайно облекчение и блаженство.

— Да, а теб те нямаше — сетне, сякаш току-що се сетила, тихо добавила: — Никога няма да ти го простя!

В деня, когато погребали майка му, Едмънд Толивър се решил да извърви пеш сто и четирийсетте мили до Луивил. Знаел, че това е най-големият град в щата. Нямал пукнат грош. За да се прехранва, се залавял с каквото и да е в крайпътните градчета. Да се добере до Луивил му отнело повече от месец. Първо се главил в кланицата, където започнало да му прилошава от вонята на кръв и рояците мухи по подгизналата пръст. Нощем с часове търкал ръцете си, но розовеещият оттенък в основата на ноктите, под тях и по кожата на китките му продължавал да си стои. Вечер, когато лягал, обикновено си спомнял ужасните приспивни монолози на майка си. Чак сега започвал да разбира истинската същност и безмерност на омразата й.

Деветнайсетгодишен, Едмънд Толивър вече стажувал в адвокатската кантора на мистър Уотсън, който имал голяма клиентела и бил пълномощник на луивило-нашвилската железопътна компания. „Сине — обръщал се понякога към него Уотсън, — в днешно време на адвоката му остават две неща — или да се завърти край железниците, или пък да се захване с политика.“ На двайсет и четири години Едмънд Толивър отворил самостоятелна кантора. Двайсет и шест годишен се оженил за Джоун Палмър, единствената дъщеря на някой си Мортън Палмър, натрупал състояние през войната от продажба на говеждо месо на федералното правителство и спекулации с жито. По това време Палмър вече бил банкер. Едмънд Толивър го ненавиждал заради успеха му така, Както ненавиждал и собствения си баща заради неговия провал. Тази ненавист обаче била скрита и той го ласкаел, приемал всяка работа, подхвърлена му от стареца, и го чакал да умре. Палмър се споминал от апоплексия година преди още Толивър да дръзне да мечтае това да стане.