Читаем Нощен ездач полностью

— Войниците — отбеляза Мън спокойно и вече поокопитен, отвори вратата зад себе си.

— Има друга врата… — говореше в това време Матилда, — откъм страничната веранда.

Напипа я в тъмното и я отвори. Отдолу, откъм пътя, долови някакъв шум. В първия миг не можа да различи нищо, освен по-светлото петно на полята оттатък двора и високо отляво — тъмната маса на гората. Почти пълзешком прекоси поляната, като се препъваше. Блъсна се в зида, падна, после го прехвърли. „Силвестъс, помисли си той, Силвестъс им е казал. Чакал е до днес, досега не му е стискало. Чакал е всичкото това време, седмици наред и едва днес се е престрашил.“ Продължаваше да тича през неравното пространство, падаше и отново ставаше. Задъхваше се: „Мръсник! Мръсник!“

Далеч пред него отвъд полето беше гората. Откъм склона долитаха резки глухи гласове, сякаш хлапетии си подвикваха. При тези звуци — толкова безсмислени в здрача, в него се надигна някакъв чуден възторг, някакво бясно, опияняващо презрение. Устремен напред, той едва докосваше земята под краката си.

Падна отново и когато се изправи, видя върху склона пред себе си едва различимата на фона на полето и избледняващото небе фигура на човек. Но там, зад тази фигура, беше гората, всепоглъщащият мрак, сигурността, бързото и неминуемо избавление. Вдигна револвера и се увери в това. Беше вече сигурен. Но неволно — незнайно защо — в онзи безкраен миг, преди пръстът му да натисне спусъка и късото опърпано пламъче да изскочи от дулото, той леко бе вдигнал ръка към бледото небе. Видя искриците на ответните изстрели и се олюля. Вече паднал, стреля още веднъж, почти инстинктивно, без да се замисля за посоката. После опита отново да натисне спусъка, но безуспешно. И както лежеше там, докато твърдата земя се поклащаше и набъбваше под него подобно на огромна вълна, Мън като насън дочу долитащите от склона гласове, които ехтяха безсмислено, като гласове на деца, залисани в игра по здрач.