Читаем Нещо лично полностью

Етикетът беше всичко. Десет часа означаваше точно десет. Следователно час по-рано означаваше девет. Входната врата на Чарли Уайт се отвори в осем и петдесет и девет и той излезе навън. Изглеждаше точно като на снимката. Седемдесет и седем годишен, набит, със заоблени рамене, оредяла сива коса, незапомнящо се лице и нос като картоф. Беше облечен с черен костюм и черна вратовръзка под черен шлифер. Зад него се появи един доста по-нисък старец, който би трябвало да е шофьорът. След него се изсипаха шестима доста по-млади мъже, всички с цивилни дрехи и бръснати глави, всички с подходящи за службата си габарити. Четирима се насочиха към ягуара, а останалите двама продължиха напред към ролс-ройса, озовавайки се директно зад Чарли, тъй като шофьорът беше избързал, за да му отвори вратата.

Един доста странен акт, защото вратата беше от онези, които наричаха самоубийствени — тоест отваряше се на обратно, с дръжката в предния край, монтирана под конец с тази на шофьорската врата. Поради факта, че Чарли се приближаваше изотзад, той трябваше да подмине шофьора и да се отдръпне встрани, докато му бъде отворено, а след това да направи крачка в обратна посока, за да седне в колата. В крайна сметка се справиха сравнително добре, явно благодарение на дългогодишния си опит. Чарли седна, шофьорът затвори вратата след него и отвори своята, която беше нормална. Докато се настаняваше зад волана, двамата охранители също заеха местата си, съответно на предната и задната седалка.

Портата се отвори точно в девет.

46

Бях принуден да се придържам към две важни предположения. Първото от тях беше, че дребното старче в ролс-ройса се мисли за нещо като творец. Може би професионален шофьор в продължение на десетилетия, старо куче, което умее да се нагажда към всякакви обстоятелства, независимо дали става въпрос за бързо измъкване след банков обир или за ролята на безмълвен като паметник верен служител, обслужващ големия бос. Но при всички случаи човек, който охотно задоволява приумиците на своя господар, особено прецизен при изпълнението на специалните задачи. По тази причина очаквах, че той ще докосне газта в момента, в който портата се отвори до определена позиция — достатъчно широка, за да пропусне лимузината на сантиметри от стената, — но едновременно с това бързо, плавно и величествено, както се полага на един ролс-ройс. Сякаш техническата му сръчност бе израз на почит и преклонение пред хронологическата прецизност, на която държеше шефът му.

Всичко това предполагаше, че аз трябва да отгатна кога точно ще докосне педала, за да натисна своя три секунди по-рано, тъй като все още бях на улицата и имах разстояние за преодоляване. Не можех да си позволя нито да го измина прекалено рано, нито да се забавя. Избрах нещо средно между двете, както би постъпил всеки шофьор на такси, който прави едно-две рутинни движения, преди да оцени реалната обстановка. Записва си нещо или просто прибира писалката си. Ролс-ройсът се раздвижи в момента, в който портата се отвори на около две трети. Плавно и бавно, резултат на скромно и безшумно ускорение, сякаш шофьорът беше решил да напусне алеята и да поеме по улицата с едно равномерно натискане на газта.

Наблюдавах скоростта на движение на портата и скоростта на лимузината, отчитайки широчината на тротоара и разстоянието, което ми оставаше да преодолея. Оставих на малкия си мозък да вземе бързото и точно решение кога да се раздвижа и натиснах газта в мига, в който го получих. Старият и мръсен форд подскочи и полетя напред. Измина двайсетина метра, преди да натисна спирачката. Шофьорът на ролс-ройса стори същото и величествената му предна решетка закова точно където исках — на шейсет сантиметра от вратата на Кейси Найс. Придружаващият автомобил спря на още толкова от задната броня на лимузината.

Следващата част от секундата принадлежеше изцяло на Кейси Найс, която изскочи навън и се стрелна наляво, стиснала пистолета си с две ръце като федерален агент, какъвто всъщност беше. Аз заобиколих предницата от другата страна, също с изваден пистолет, и се стрелнах надясно, откъм страната на охраната. Целта ми бяха двете успоредно разположени дръжки, които блестяха точно в средата на лимузината. Мястото им позволяваше да бъдат дръпнати с едно и също движение, което щеше да доведе до отварянето на вратите.

Второто ми важно предположение беше свързано с факта, че вратите на повечето съвременни автомобили се заключват автоматично, но само когато достигнат предварително определена скорост, която със сигурност не беше достигната. Все още не.

Хванах глока между палеца и показалеца си и сграбчих дръжките.

После дръпнах.

Вратите се отвориха.