Читаем Нещо лично полностью

Същото сториха и вратите откъм страната на Найс. Това ни даде шанс да заемем правилната позиция по отношение на придружаващия автомобил, тоест — да използваме прикритието на стоманената броня и блиндираните стъкла. Само задните врати и прозорци, беше казал с напевния си глас Бенет. Чиито панти бяха отзад и позволяваха на вратите да се отворят под прав ъгъл. Щръкнали като ушите на Малкия Джоуи, осигуряващи ни достатъчно прикритие, за да си свършим работата. В случай, че някой опре пистолет в стъклото, беше добавил Бенет. Това беше окей, защото не очаквах мъжете в другата кола да са въоръжени с нещо по-голямо. Всъщност изобщо не очаквах да стрелят. Рискът да улучат Чарли беше твърде голям. Би трябвало да знаят, че задното стъкло е блиндирано, макар че Бенет не беше казал знаят ли. Не биха рискували някой рикошет да проникне през меките ламарини на колата — най-вече на багажника или около задните калници, защото това би означавало дупка в тапицерията и попадение в тялото на пътника на задната седалка. Очаквах да замръзнат за секунда и после да реагират. След това идваше ред на ново колебание, последвано от решението да постъпят така, както бяха решили първоначално. Тоест да изскочат от колата и да хукнат към нас. Но това решение щеше да бъде не първо, а чак четвърто. И щеше да ми даде онези три скъпоценни секунди, които щяха да ми бъдат достатъчни да си свърша работата. Точно колкото дългия и самотен полет на куршума на Джон Кот в студения парижки въздух.

Моята работа беше да насоча пистолета си в главата на Чарли Уайт по възможно най-заплашителния начин, а след това да използвам ножчето за линолеум в другата си ръка, за да прережа предпазния колан на бодигарда отзад. Храс, храс, на две места. Това движение щеше да бъде последвано от рязко навеждане към вътрешността на купето и силен удар с лакът в слепоочието, който щеше да го изхвърли от колата. Операцията трябваше да бъде повторена и по отношение на бодигарда отпред. Храс-храс, лакът, свличане на тялото върху асфалта. После отново идваше ред на задния, който щеше да получи силен ритник в главата, също като колегата си на асфалта. И двамата щяха да са извън играта и да останат да лежат там, където са. Щеше да последва светкавично притичване до форда, който трябваше да освободи пътя. И притичване в обратна посока. По това време вече щях да съм в четвъртата секунда и онези щяха да са изскочили от своята кола.

Но при всички случаи трябваше да стрелям. Това беше част от плана. Не в гумите им, защото ъгълът беше неудобен. Куршумът щеше да рикошира. Понякога автомобилните гуми са влудяващо здрави. Най-добрият начин за обездвижване на съвременен автомобил с куршум в предната решетка, под капака. Там е фрашкано с жици, компютърни чипове и сензори.

Точно това и направих. Използвайки прикритието на вратата, изстрелях четири куршума в ягуара. В бърза, но премерена последователност. Бум-бум-бум-бум. Четиримата отстъпиха крачка назад. Това ми даде достатъчно време да затръшна предната врата откъм моята страна, да прескоча охранителите и да се промуша на задната седалка до Чарли. После затръшнах и тази врата. Почти едновременно с подаването на газ от страна на Найс, която вече беше използвала собствения си пистолет и нож, за да обезвреди дребния шофьор. Ролс-ройсът изрева и се понесе напред като могъща приливна вълна. Четиримата отзад хукнаха подире ни, изминаха половин пряка и се отказаха. Точно като по филмите.

47

Ролс-ройсът беше точно такъв, какъвто го описват. Абсолютно безшумен. Возеше невероятно меко. Задната седалка беше като кресло в офицерски клуб — дълбока, широка и удобна. Чарли Уайт до мен продължаваше да е със закопчан колан. Тялото му беше обърнато напред, но главата му беше извита, защото ме наблюдаваше. Малък кичур коса не беше на мястото си. Отблизо носът му приличаше по-скоро на авокадо, отколкото на картоф. Типичен гангстерски бос — могъщ, властен, самоуверен.

— Въоръжен ли си, Чарли? — попитах.

— Знаеш ли, че току-що подписа смъртната си присъда, момче? — отвърна с въпрос той. — Моля те, кажи ми, че знаеш. Никой не прави това, което току-що направи ти.

— Но?

— Няма „но“.

— Винаги има нещо, Чарли — казах аз.

— Имаш ли представа какви неприятности си навличаш?

— Толкова големи, че за да ги огранича, да те гръмна и да изчезна, докато все още е възможно?

— Можеш да го направиш — каза той. — Но можеш и да отложиш екзекуцията си достатъчно дълго, за да изчезнеш от града. Точно това ти предлагам. Ще го направя само веднъж и ще приема само първия ти отговор. Затова си слагай шапката за мислене, човече. Представи си какво ще последва, колко трудно ще ти бъде и колко много по-трудно ще става през остатъка от живота ти.

— А какво ще поискаш насреща?

— Да се махнете от колата ми.

— Грешен отговор, Чарли. Не ми отговори на въпроса дали си въоръжен.

— Тръгнал съм на помен, човече. Разбира се, че не съм въоръжен.

— На това му се казва реверанс, нали?

— Какво?