Читаем Нещо лично полностью

Втората възможна интерпретация обаче беше свързана с Кейси Найс. Млада, кипяща от енергия, с акцент, придобит в Илинойс, Йейл и Лангли, със звънтящ ясен говор, който най-вероятно се дължеше на детството във ферма, сред повече от едно кучета. Тя беше типичен продукт на модерния свят, който беше различим дори в Лондон. Без никакви съмнения федерален агент. В такъв случай подмятанията за „косвени жертви“ може би бяха сериозни — това беше друг начин да се каже, че пешките винаги се жертват първи. Самият Чарли Уайт никога не би нарекъл себе си пешка, но понякога се случваше така, че дори офицери и топове биваха жертвани. А царете в тази игра бяха правителствата с всичките им трибуквени централи, агенции и специални части, повечето от тях в страната на момичето. Какво друго би могла да бъде тя? Участваше в широкомащабна операция, която едва ли се ограничаваше само с Лондон и Чарли — един факт, който анулираше гаранциите му за оцеляване. Защото пешката не е жетон с висока стойност.

Всъщност Чарли Уайт не знаеше какво да мисли.

— Провери — каза Найс. — Бенет би трябвало вече да е отговорил.

Отново включих телефона, изчаках го да потърси и намери сигнал, след което ми предостави всичко, което междувременно бях пропуснал. Беше есемес от Бенет, който гласеше: КЪДЕ СИ НОВА СПЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ПОВТАРЯМ МНОГО СПЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ТРЯБВА НЕЗАБАВНО ДА Я ОБСЪДИМ.

Нито пунктуация, нито нищо.

48

Бяхме взели мерки да избегнем електронното проследяване, но сега британците настояваха да излезем на светло и да им докладваме къде сме. Кейси Найс заяви:

— Мисля, че трябва да го направим.

Не казах нищо.

— Непрекъснато го молиш да ти даде данни за панелите — рече тя. — Явно вече разполага с тях и ти трябва да чуеш какво ще ти каже. Може би е важно. Всъщност трябва да е важно. Виж думите, които използва.

— Може би финтира — отвърнах. — Може би е бесен, че не действахме според плана. Той ръководи операцията и от него очакват да знае къде сме. Вероятно приема всичко това като предизвикателство.

— Той е наш съюзник. Виж какво е написал. Ще те лъже ли така безочливо?

— Те не са управлявали света с кадифени ръкавици.

— Твоя работа — сви рамене тя.

Пръстът ми лежеше върху бутона за изключване, но не го натисна. После промених решението си и връчих телефона на Найс. Нейните пръсти бяха по-пъргави. И по-малки.

— Предай му да дойде тук — казах аз.

Не бях сигурен колко време ще се бави Бенет в гигантското кръстовище, западно от Лондон, но той вероятно беше усетил доста рано, че нещата няма да се развият по план. Може би вече си беше вдигнал такъмите, за да се прибере у дома. Което означаваше, че ще бъде в Чигуел най-рано след двайсет минути. И най-късно след четирийсет, ако бе останал да види горчивия финал. Нямаше как да разбера кое от двете ще се случи.

Имаше един-единствен начин човек да стигне пеша до боулинг клуба — по широката едва метър пътека. Без съмнение съществуваха и други пътеки и пътечки през съседните парцели, по които минаваха косачките и другата техника за поддръжка на тревата. Ако се намесеха спецчастите, щяха да пристигнат с хеликоптери и да кацнат на самата морава, но ако Бенет дойдеше сам, щеше да използва тази пътека.

Чарли Уайт продължаваше да ни наблюдава. Все още не беше сигурен за какво става въпрос. През повечето време се навъртах край прозорците, но без прибор за нощно виждане не можех да забележа кой знае какво. Само тъмно пространство с нарядко стърчащи дървета и далечното сияние на улицата на Джоуи, намираща се на около триста и петдесет метра по-нататък. Едва виждах силуета на къщата му, въпреки внушителните й размери. Найс седеше на издута брезентова торба, пъхнала ръце в джобовете на якето си. Едната от тях със сигурност стискаше ръкохватката на глока, а другата — шишенцето с последното хапче. Може би. Прииска ми се да подхвърля нещо от сорта на: Това не е най-подходящата нощ да откажеш ксанакса, но се въздържах, тъй като знаех, че предпочита да приемам проблемите й сериозно. А може би изобщо не мислеше за хапчетата и нямаше смисъл да й напомням за тях. Може би просто си топлеше ръцете. Ставаше все по-студено. Денят беше много приятен, но след като слънцето бе залязло, температурата беше паднала.

Петнайсет минути по-късно излязох навън и затворих след себе си разбитата врата. Прекосих поляната и спрях в най-далечния й край, откъдето се виждаха и началото на пътеката, и боулинг клубът. Това беше най-доброто, което можех да направя. Не ми се искаше да тръгвам по самата пътека. Не ми се искаше да бъда и на улицата. Исках да имаме път за отстъпление в случай на нужда. Най-добрите ни шансове несъмнено бяха да тръгнем напряко през градините и дворовете, които ни заобикаляха. Без дори да помислим да използваме улиците и пътища, които бяха пълни с опасности.