Читаем Нещо лично полностью

Отминахме единайсет преки по „Пикадили“, извървяхме Бонд Стрийт по цялата й дължина и видяхме купища ножове. Някои от тях бяха от сребро и служеха за ядене на риба, други имаха красиви седефени дръжки и основното им предназначение беше да почистват лули. Но никой от тях не ми вършеше работа. Докато не попаднахме на един страхотен магазин за сечива, претъпкан с назъбени ножове, повечето от които с дръжки от потъмняло дърво. Сред тях открих модел за рязане на линолеум с извито като на ятаган острие. Купих два, а към тях прибавих и ролка сребристо тиксо. Продавачът пусна трите ми покупки в кафява книжна торбичка, за която не ми взе пари.

После Найс обяви, че иска дрехи, и се насочихме към Оксфорд Стрийт, която се явяваше третата страна на квадрата, който описвахме. Там намерихме някакъв магазин за облекло и тя си избра дрехите. На вратата на пробната ми подаде якето си и каза:

— Няма нужда да проверяваш. Все още имам едно хапче.

Пет минути по-късно се появи в новите си одежди, облече якето и тръгнахме към изхода. Но по пътя видяхме ескалатор, който водеше към отдела за мъжко облекло. Забелязал лекото й кимване, аз се поколебах за миг, след което поех нагоре.

Поднових си всичко с изключение на панталона, защото нямаше моя номер. В замяна на това късото палто беше по-хубаво от арканзаското ми яке за голф. С по-големи джобове и повече място за глока. Въпреки това ми стана мъчно да захвърля якето, опръскано с мозъка на Хенкин и попило сълзите на Найс. Все едно че погребвах стар другар.

После прекосихме Гроувнър Скуеър, минахме покрай нашето посолство и се отправихме към задната част на хотела.

— Бас държа, че довечера Бенет ще ни предложи служебна кола — казах аз. — Ще се наложи да я приемем, но само за да я зарежем в някоя пряка.

— Защо?

— Не искам да ме следят.

— А ще го направят ли?

— Естествено. Нали трябва да си застраховат задниците? А и утре им предстои да представят доклад. В него най-вероятно ще пише, че съм се почесвал по главата през двайсет и два процента от времето.

— Защо са ти два ножа за линолеум? — попита тя.

— Единият е за теб.

— За какво?

— Вече споменах, че е дошло време да помислим за себе си. Което означава да пренебрегнем някои заповеди.

Тя не каза нищо.

— Това е най-добрата тактика — добавих. — Вършим си работата, но по свой начин.

— Добре — кимна тя.

— Следователно довечера ще оставим телефоните си у дома.

44

Бенет се върна в четири и нещо следобед. Подаде ни ключовете за воксхола и обясни, че е вкарал маршрута ни в навигацията. После добави, че трябва да спрем малко на запад от крайната дестинация, където ще прехванем ролс-ройса веднага след като бъде отрязан пътят на придружаваща кола. Имал чувството, че Чарли Уайт няма да я чака и няма да направи опит да се намеси по някакъв начин. Защото етикетът е важно нещо. Закъснението е акт на неучтивост и дори на неуважение. Затова трябва да пристигне в Ийлинг точно навреме. Тези неща са важни за лондонските гангстери.

Очакваха Чарли в къщата на сръбския главатар точно в десет вечерта, а вероятността той да напусне дома си един час по-рано беше 84 процента. Това би му осигурило двайсет минути в запас — в случай на задръствания или друго забавяне. Ако пристигнеше по-рано, щеше да спре на една пряка от къщата и да изчака. Това му било стар навик, особено когато ставало въпрос за важни срещи. Етикетът преди всичко. Десет нула-нула означава десет нула-нула. Но пътуването му на запад по Северния околовръстен път най-вероятно щеше да бъде безпроблемно, а това означаваше, че ще се появи на мястото на прехващането още преди девет и половина. Бенет каза, че неговият екип ще бъде там още в девет, в бойна готовност. Посъветва и нас да направим същото.

— Докъде стигна с моята информация за блиндираното стъкло? — попитах го аз.

— Ще я имаш веднага след като я получа — отвърна той.

— Знам. Но кога ще я получиш?

— Най-късно довечера. Надявам се да стане още преди девет. Ако се забави, ще я имаш непосредствено след акцията.

— Откъде идва?

— Знаеш, че няма да ти кажа.

— С кого друг си разговарял, какви записки си направил?

— С никого. И не съм правил записки. Искането ни се държи в пълна тайна и вероятно това е причината за забавянето.

— Добре — казах. — А сега се отпусни и си почини. Ще се видим по-късно тази вечер. Ти може би няма да ни видиш, но не забравяй, че сме някъде там и разчитаме на помощта ти.

Бенет ме погледна, но не каза нищо.

После си тръгна.

Хапнахме в пет и половина, тъй като искахме да сме сити и пълни с енергия три-четири часа по-късно. Отчетохме факта, че при стрес храносмилането продължава по-дълго от обикновено. После оставихме телефоните си един до друг върху перваза на прозореца в стаята й, двайсет етажа над Хайд Парк.

— Трябва да докладвам на генерал О’Дей подозренията ни за проникване от страна на британското разузнаване — обяви тя. — Това е единствената ни защита, въпреки че ще наруша изрични заповеди.

— Разбирам — кимнах аз.