Читаем Нещо лично полностью

Тя протегна ръка и смъкна ластика, който пристягаше косата й. После разтърси глава и съблече якето. Хвърли го на леглото и се обърна да ме погледне.

Дали приличаше на Доминик Кол? И да, и не. Не, защото се доближаваше до скандинавския тип, докато Кол беше по-близо до средиземноморския. Кол имаше по-тъмна кожа, по-тъмна коса и по-тъмни очи. През седмиците, в които работехме заедно, жегата беше нетърпима, дори във Вашингтон. Кожата й стана още по-мургава, набита с прах. Обикновено носеше шорти и тениска. Именно тениската на Найс ми напомни за нея. Тази на Кол беше масленозелена, докато Найс носеше бяла. Но стегнатите тела под тънките дрехи бяха на еднакво здрави млади жени в страхотна форма. Стройни, гъвкави и енергични тела. Отвътре нещата бяха по-различни. Найс беше стеснителна, докато Кол беше дръзка и напълно сигурна в качествата си. Забележително самоуверена, абсолютно решена да победи.

Но това не я беше спасило.

— И си отваряй очите — казах аз.

— След десет минути съм тук — отвърна Найс.

Стъпките й заглъхнаха по коридора. За миг се отдръпнах от прозореца и пъхнах ръка в джоба на якето й.

В оранжевото шишенце бяха останали само три хапчета.

29

Останал сам, продължих наблюдението на паркинга. Това, което се случваше, беше все едно и също: хората паркираха колите си, слизаха от тях, поглеждаха стреснато към черния бус, а след това извъртаха глави и бързаха да влязат в магазина. Излизаха обратно след броени минути, скачаха в колите си и изчезваха с пълна газ.

Десетте минути изтекоха, но Кейси Найс все още я нямаше.

Небето зад живачната лампа на стълба стана абсолютно черно. Върху излъсканите ламарини на буса се появиха първите капчици нощна роса. Той продължаваше да се разклаща от време на време. Оцелелият в багажното отделение явно започваше да губи надежда. А може би имаше належаща нужда от тоалетна.

Петнайсет минути. Кейси Найс все още я нямаше.

После на паркинга пристигна още един автомобил. Шофьорът погледна черния ван, но не извърна очи. Беше момче на около двайсет с прическа като нахлупена паница, обилно намазана с гел. Предпазливо се приближи до буса, протегна врат и се ослуша. После направи крачка напред и надникна в кабината през шофьорската врата. Изчака известно време, пристъпи още крачка, пак протегна врат и погледна през предното стъкло.

Бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. Вероятно беше външен сътрудник, нетърпелив да се докаже. Отново се ослуша, след което започна да набира някакъв номер. Явно продиктуван от онзи, който лежеше вътре.

Бравата зад гърба ми изщрака глухо и Кейси Найс влезе в стаята. Върху дланта й се крепяха кутии с пица. В другата си ръка държеше торбичка с кутии безалкохолно.

— Наред ли е всичко? — попитах.

— Засега — отвърна тя.

— Някакво хлапе току-що докладва по телефона — казах аз и кимнах към прозореца.

Тя остави вечерята на нощното шкафче и дойде да погледне. Хлапакът още говореше. В един момент се наведе да погледне регистрационния номер, след това отдалечи телефона от устата си и изкрещя някакъв въпрос. Долепи ухо до задната врата, явно в очакване на отговора. Повтори го в телефона. Сигурно беше името на нещастника в буса.

— Защо не счупи прозореца, за да отвори вратата отвътре? — попита Кейси Найс.

— Мислиш, че знае как? — погледнах я аз.

— Абсолютно. Достатъчно е да го погледна, въпреки че рядко разчитам на стереотипи.

— Аз пък мисля, че са му казали да не го прави. Животът тук е сложен, а те не са завоеватели. Вече са се прецакали и не виждат смисъл да увеличават загубите си, като потрошат буса. Ще изпратят някой с резервния ключ.

— След колко време? — попита тя.

— След пет минути. Най-много след десет. При всички случаи ще стане бързо. На тях не им пука за редниците в окопите, но ще пожелаят да чуят историята на този.

Станах от стола и отворих едната от пиците. Само обикновено сирене върху блат от бяло брашно, бухнал тук-там и с прегорели краища. Беше значително по-малка от пиците, които продаваха в Америка.

— Благодаря за вечерята — казах, както ме беше учила майка ми.

— Моля — отвърна тя и отхапа от своята пица.

Безалкохолното се оказа кока-кола, при това леденостудена. Долу на паркинга хлапакът беше приключил с телефонния разговор и пристъпваше от крак на крак. Без съмнение чакаше да бъде поздравен. Без съмнение беше външен сътрудник, който трупа точки.

Телефонът на Кейси Найс звънна като камбанка.

— Есемес — обяви тя. — От генерал О’Дей. Иска да знае защо сме неподвижни.

— Кажи му, че си почивам.

— От джипиес устройството знае, че не сме в нашия хотел.

— Кажи му, че сме на кино или на театър. А може и в някой музей. Попълваме пропуските в културното си образование. Или сме на маникюр в някой спа център.

— Той знае, че не сме. Със сигурност вече е отворил Гугъл карти и е разгледал локацията. Тоест отлично знае къде сме.

— Тогава защо пита?

— Иска да знае защо не се движим.

— Предай му да се успокои. Няма никакъв смисъл от микромениджмънт от пет хиляди километра разстояние.

— Не мога. Той ни осведомява навременно за всичко и очаква от мен същото. Това е единственият начин да се получи нещо.