Читаем Нещо лично полностью

— Никое ченге няма да нарече значката си „служебен документ, издаден от правителството“. Ченгетата не работят за правителството. Дори не си го помислят. Те работят за своя участък, един за друг и за цялото братство по света. В най-добрия случай за кметството. Но не и за правителството. Те го мразят. То е техен враг на всяко ниво — национално, областно, местно. Никой не ги разбира, но всеки се опитва да им стъжни живота с безкраен поток от глупости. Не, никое ченге няма да използва тази дума.

— Това е друга държава.

— Ченгетата са еднакви навсякъде. Знам това, защото съм бил такъв и познавам много от тях, включително и тукашни. Когато става въпрос за ченгета, държавата няма значение.

— Може би е искал да ни изясни за какво става въпрос. И затова използва тези думи.

— В такъв случай щеше да каже „аз съм полицейски служител и сега ще бръкна в джоба си — много бавно, за да ви покажа значката и служебната си карта“. Или „да ви се легитимирам“, или бог знае още какво. Но при всички случаи щеше да използва думата полиция и в никакъв случай правителство.

Кейси Найс помълча известно време, после разкопча колана си и се извъртя да погледне през стоманената решетка.

— Единият от тях не диша, Ричър — обяви миг по-късно тя.

28

Обърнах се да погледна, но нямаше как да задържа очите си по-дълго, за да се уверя. Може би дишаше, но много слабо.

— Ричър, направи нещо!

— Да не съм доктор! — ядосах се аз.

— Трябва да потърсим болница!

— Болниците са вкарали номерата на полицията в списъка за бързо набиране.

— Може да зарежем буса пред входа и да избягаме.

Продължих да въртя волана, без да имам идея къде отивам. На кръстовищата избирах най-лесната посока — тази, за която не трябваше да се престроявам. Улиците бяха безкрайно дълги, но никога прави. Предполагах, че се движим на север и се отдалечаваме от реката. Ромфорд трябваше да е някъде вдясно. Минавахме покрай най-различни места. Имаше безименни заведения за печени пилета, дюнери, пица, хамбургери. Застрахователни кантори от всякакъв вид, магазини за телефони и за килими. Но не и болници. Ако онзи отзад беше спрял да диша, значи беше мъртъв от няколко минути.

Отбих на правоъгълник с неравен асфалт, притиснат между две дълги редици гаражи. Пространството между тях беше празно, ако не се броеше един стар ръждясал велосипед. Хора не се виждаха, магазини — също. Спрях, поставих скоростния лост в неутрално положение и се обърнах.

Гледах известно време. Чаках. Мъжът не дишаше. Другият ме наблюдаваше. Долната част на лицето му беше покрита с червена маска. Горната беше бледа. Сега вече бях сигурен, че е бял. Носът му беше лошо счупен. Очите му бяха широко отворени.

— Ще дойда отзад и ще отворя. Опиташ ли нещо, което не ми харесва, ще се присъединиш към партньора си — предупредих го аз.

Той не отговори.

— Ясно ли е? — попитах.

— Да.

В ъгълчетата на устата му се появиха капки кръв. Слязох и застанах до задната врата. Кейси Найс направи същото от другата страна. Натиснах дръжката и отворих вратата. Онзи, който все още дишаше, лежеше в лявата част. Другият лежеше вдясно. Протегнах ръка и зачаках да видя какво ще стане. Никаква реакция. Хванах китката му и потърсих пулс.

Нямаше.

Наведох се надясно, застанах на колене и опрях пръсти под брадичката му. Оставих ги там доста време, за всеки случай. Очите ми шареха из вътрешността. Чаках. Мъжът имаше двоен пиърсинг на ухото. И малка татуировка на врата, подаваща се над яката. Приличаше на листо, въртящо се на вятъра.

Той беше мъртъв.

— Трябва да го претърсим — рекох. — Както и другия. После направих крачка встрани, защото реших да се заема с живия.

— Не мога да го направя — каза тя.

— Кое?

— Да претърсвам мъртвец.

— Защо?

— Защото е гадно.

— Искаш ли да се сменим?

— Не можеш ли да претърсиш и двамата?

— Мога.

И го направих. В джобовете на живия имаше подозрително малко неща. А самите те бяха малко подозрителни. Когато приключих с джобовете му, вече бях убеден, че не е ченге. Първо, защото имаше прекалено много пари в брой. Стотици, а може би и хиляди британски лири, навити на мазно руло. Ченгетата са държавни служители. Това не ги прави бедняци, но обикновено живеят с малък бюджет, купуват неща на изплащане и използват кредитните си карти до лимита. Второ, нямаше никакви средства за комуникация. Нищо. Нито телефон, нито радиостанция. Което беше немислимо за ченге по време на дежурство.

Задържах парите и подадох калъфа за лични документи на Найс.

— Провери ги.

След това се заех с покойника. Открих същото — голяма пачка и калъф за лични документи. Задържах парите и подадох калъфа на Найс. Първият вече беше на парчета в ръцете й.

— Предполагам, че си прав — рече тя. — Това нещо е менте. Найлонът е нарочно издраскан и пожълтен с маркер. Служебната карта е направена на Уърд, а значката е принтирана от някоя снимка с ниска резолюция, открита в интернет.

Обърнах се да погледна татуировката на мъртвия. Може би не беше летящо листо. Защо му е летящо листо на як мъжага? И изобщо листо? То би подхождало на някой природозащитник, но той категорично не беше такъв.