Читаем Нещо лично полностью

Отново погледнах през прозореца. Промяна нямаше. Бусът беше неподвижен, хлапакът чакаше.

— Добре — казах аз. — Предай му, че работим по предложението на Шумейкър, тоест опитваме се да осъществим контакт с външния кордон.

— Трябва да му обясня как го правим. Не с фалшиво бизнес предложение, нали?

— Каквото искаш му кажи. Той няма да има нищо против.

— Може и да има. Притесняваха се, че действаш рисковано.

— Само Скаранджело. Може би и Шумейкър. Но не й О’Дей. На него не му мига окото.

— Сигурен ли си?

— Опитай. Кажи му какво точно се е случило.

Тя се подчини и палците й затанцуваха по дисплея. Погледнах към паркинга, но там нямаше нищо ново. Лампата, росата, бусът, хлапакът. Отместих очи от тази гледка и видях, че тя е приключила с писането и посяга към пицата си. Аз задъвках своето тесто със сирене, поливайки го с няколко глътки кола. Момчето под прозореца наблюдаваше пътя, но час по час отскачаше до буса и подвикваше нещо до задната врата. Вероятно окуражаваше живия. Да, обадих се. Те казаха, че идват. Всеки момент ще бъдат тук.

Телефонът на Найс отново издаде камбанен звън. Отговорът на О’Дей. Тя го прочете два пъти, преди да вдигне глава.

— Изпраща ти поздрави и казва да продължаваш в същия дух.

Кимнах.

— Човешкият живот не означава нищо за него. Интересува го единствено крайният резултат.

Найс си замълча.

— Попитай го за информацията от МИ5, касаеща „Момчетата от Ромфорд“. Снимки, информация, списък с присъдите — изобщо всичко, което е получил. Трябва да знаем с кого си имаме работа тук.

Тя отново започна да пише. Под нас момчето пак викаше до вратата. Езикът на тялото му беше изразителен. Той се гърчеше, размахваше ръце и с надежда поглеждаше към пътя. Идват, наистина идват.

И те дойдоха.

В паркинга влязоха две коли. Черни, със затъмнени стъкла. Първата беше ягуар с четири врати, а втората голямо двуврато купе, дълго, ниско и внушително. Бентли, разпознах го аз. Колите спряха със скърцане на спирачките точно в средата на паркинга. Четирите врати на ягуара рязко се отвориха и от тях изскочиха четирима мъже — всичките бели, всичките с тъмни костюми. Те образуваха нещо като периметър, обърнати навън. С бдително вдигнати глави и ръце, отпуснати до тялото. Хлапакът с мазната коса се оттегли встрани. Шофьорската врата на бентлито се отвори и от нея слезе още един тип, облечен в тъмен костюм като първите четирима. Той внимателно се огледа — наляво и надясно, напред и зад гърба си. След което описа широк полукръг около спортната кола и отвори другата врата. Като добре обучен шофьор.

От бентлито слезе истински великан.

Отначало се появи наведената му глава, следвана от прегънато в кръста и свито в коленете тяло. После всичко това започна да се разгъва на фази, като механизирана детска играчка, с насечени движения. Беше наистина огромен. Ръцете му бяха по-дълги от краката на повечето хора, дланите му бяха по-големи от лопати, а торсът му беше колкото нефтен варел, пристегнат в сако с три копчета, което се пръскаше по шевовете. То би стигало до глезените на човек със среден ръст. Ходилата му приличаха на малки шлепове, обиколката на врата му беше над половин метър, а раменете му бяха широки близо цял. Главата му беше доста по-голяма от баскетболна топка. Огромни, стърчащи почти перпендикулярно уши, рунтави вежди и изпъкнали скули. Дълбоко хлътнали очи и сплескана маймунска брадичка. Приличаше на восъчна фигура на неандерталец — от онези, които излагат в природонаучните музеи. С тази разлика, че този беше пясъчноблед, а не тъмен. И два пъти по-едър от всеки древен примат. Беше висок около два и десет и тежеше към сто и петдесет кила. А може би и повече. Движеше се като някакъв огромен робот — с тромава походка и крачки, които надвишаваха метър и половина. Широките му рамене се поклащаха като морски талази, а огромните му лапи се размахваха свободно.

— Исусе! — ахна Кейси Найс.

— Не е той — поклатих глава аз. — Няма брада и не носи сандали.

Гигантът се насочи към черния бус и спря зад него. Направи го с две крачки, макар че на всеки нормален човек биха му трябвали четири. Ръцете му се разпериха встрани като крилете на лебед, който се готви да излети. Шофьорът му бръкна в джоба си и извади ключ. Гигантът отстъпи крачка назад, което в неговия случай означаваше над метър. Шофьорът завъртя ключа, натисна дръжката и отвори лявата врата. После и дясната. Четиримата от ягуара смениха позициите си. В смисъл, че стесниха периметъра, този път с лицата навътре, като зяпачи на уличен бой.

Всички чакаха.

Обърнат по корем, живият запълзя навън. Бавно и болезнено, с краката напред. Спря да си почине на ръба на каросерията, после изправи гръб и вдигна поглед към главния съдия. Кървавото петно на гърдите му изглеждаше черно на светлината на живачната лампа, а кожата му — жълта. Гигантът пристъпи напред и се взря в него. Не виждах лицето му, но от позата му пролича, че задава някакъв кратък въпрос. Вероятно: какво се случи, по дяволите?