Читаем Не се връщай полностью

На такова разстояние бинокълът не вършеше много работа, а светлината беше твърде слаба, затова Ричър се взираше напред и размишляваше. В Калифорния всеки един ден имаше почти четирийсет милиона души и вероятността двама конкретни индивиди да се появят, докато трети чака и наблюдава, беше нищожно малка.

Но малко вероятните неща все пак се случваха. Затова Ричър не изпускаше от очи двете неясни фигури и въртеше шайбата за префокусиране, докато те вървяха. Не използваха тротоара, а крачеха направо по платното. Бързо, рамо до рамо, засилвайки първоначалните му предположения. Когато подминаха хамъра и попаднаха под светлината на уличната лампа, той вече беше сигурен.

Шофьорът от първата вечер в компанията на дебелака с бръснатата глава и малките ушички.

Спряха точно пред къщата. За известно време останаха неподвижни, после се обърнаха в посоката, от която бяха дошли. Сякаш се взираха в далечния хоризонт. След това започнаха да се въртят. Бавно, в обратна на часовниковата стрелка посока, сочейки с пръст пред себе си, винаги с гръб към къщата и с вдигнати глави.

— Нас търсят — промърмори Ричър.

Завъртането продължаваше. Дебелият с малките уши пръв забеляза десния край на рампата. И по всяка вероятност веднага разбра за какво става въпрос. Ръката му се вдигна и повтори извивката на възвишението отдясно наляво, а след това обратно. За да подчертае релефа на квартала. После опря длан в гърдите си, сякаш искаше да каже: Това е като в театъра — сцената е тук, а наоколо са разположени ложите. Дланта му се вдигна, за да засенчи очите. Това постави началото на внимателен оглед на възвишението, сектор по сектор, метър по метър. Целта му беше очевидна — да открие най-подходящото място за наблюдение. Което стана факт след броени секунди. Погледът на дебелия се закова право в бинокъла, но от обратната му страна.

— Откриха ни — констатира Ричър.

— Не могат да стигнат до тук достатъчно бързо — обади се след кратка справка с картата Търнър. — Пътищата не го позволяват. Ще им се наложи да се спуснат до „Холивуд Боул“, да прекосят няколко по-ниски улици и чак тогава да поемат отново нагоре, по Сто и първа улица. Това е един доста голям завой.

— Момичето е навън, без придружители.

— Те издирват нас.

— А ние издирваме момичето. Следователно за тях е достатъчно да са близо до нея. Аз бих постъпил точно така.

— Но те не знаят къде е отишла.

— Не е трудно да разберат. Майка й отсъства, тя гледа телевизия докъм осем, а после излиза да си купи нещо за ядене.

— Едва ли ще я вземат за заложница.

— Тези хора жестоко пребиха Муркрофт. Освен това времето им свършва.

— Какво мислиш да правим?

Ричър не отговори. Просто пусна бинокъла в скута на Търнър, запали мотора, погледна през рамо и натисна газта. Старият кораб се плъзна покрай жълтите указателни стрелки, излезе на платното и почти веднага зави. После напусна 101-ва, за да се включи в 134-та. Ричър намали в очакване на първия изход. Би трябвало да е съвсем наблизо, водейки към „Вайнленд“. Оказа се прав. Излезе на авенюто, което предлагаше включване в две посоки — на север или на юг.

Леко разочарован, той пое на юг, пробивайки си път през задръстването. Придвижваха се успоредно на възвишенията, които ограждаха квартала. Подминаха първия хребет, подминаха и втория. На сто метра пред тях се появиха ярките светлини на закусвалнята с големия паркинг.

Появи се и момичето, което пресичаше „Вайнленд“ с очевидното намерение да стигне до заведението.

Той намали и я остави да мине на петдесетина метра пред него. В далечния край на паркинга се бяха събрали група тийнейджъри, най-малко осем на брой. Момичета и момчета, които просто киснеха встрани от осветената закусвалня и се смееха и блъскаха като всички хлапета. Момичето се насочи право към тях. Може би изобщо нямаше намерение да търси нещо за ядене. Може би беше хапнала у дома — нещо от фризера, стоплено в микровълновата фурна. Може би беше дошъл ред на социалните контакти след вечеря. На обичайното място за събиране на тайфата, която щеше да виси там до късно през нощта.

Което би било хубаво. Тайфата беше достатъчно голяма, за да й предложи сигурност.

Посрещнаха я с няколко равнодушни поздрава, няколко пляскания длан в длан, малко смях и известно раздвижване. Ричър беше на път да ги подмине и му се наложи да вземе бързо решение. Завъртя кормилото и се насочи към противоположния край на паркинга. Момичето продължаваше да разговаря с приятелите си. Езикът на тялото й издаваше спокойствие. Те й бяха близки, познаваха я много добре и я харесваха. Никакви притеснения.

Но няколко минути по-късно тя се отдели от тях. Езикът на тялото й казваше Ще вляза вътре за малко. Никой не направи опит да я последва, но тя не изглеждаше разочарована. По-скоро обратното. Изглеждаше доволна, че се е срещнала с приятелите си, но сега искаше да остане сама. Личеше си.

— Саможива е — отбеляза Търнър.

— И висока — добави Ричър.

— Това едва ли означава нещо.

— Знам.

— Не можем да останем тук.