Но там не ставаше нищо особено. Хамърът си беше на мястото, също като малката бяла кола. Никой не влизаше или излизаше през синята входна врата. По всичко личеше, че сержант Лийч е добре. Също и приятелката й Маргарет Вега. Поне засега.

Разговорът беше кратък. Търнър не каза нищо особено, но Лийч очевидно долови неизказаното и също така очевидно беше съгласна с нея, че заровете вече са хвърлени и възможностите са само две — побеждаваш или се прибираш у дома.

Синята врата продължаваше да е затворена. През по-голямата част от времето Ричър държеше бинокъла закован в нея, но на всеки двайсетина секунди го отместваше и леко встрани, за да огледа обстановката наоколо. Проследи пътя, по който бяха дошли, още от пряката с пикапа пред бакалията, захвърленото детско колело и колата на трупчета.

После идваше ред на главната артерия — в случая Вайнленд Авеню, което беше горе-долу на същото разстояние, южно от скоростната магистрала, колкото адвокатската кантора, северно от нея.

След това отново насочи бинокъла към синята врата, която продължаваше да е затворена.

После се зае да оглежда успоредните улици, но този път отдясно вместо отляво, в обратна посока от Т-образното кръстовище. Разположението на къщите беше огледално на тези под тях. Същото райониране, същият тип улици. Отвъд се виждаше пак същата главна артерия — „Вайнленд“, но още триста-четиристотин метра по-нататък, в южна посока. Което нарушаваше правоъгълната форма на квартала — по-висок отдясно, по-нисък отляво. Нещо като вимпел. Малко над горната му дясна част се намираха магистралата и адвокатската кантора под нея. А малко под долната му дясна част имаше някаква стара закусвалня с голям паркинг.

Ричър знаеше в коя посока ще тръгне.

Отново насочи бинокъла към затворената синя врата.

Вратата остана затворена точно до осем без една минута. После на прага отново се появи тя, същата както преди. С широка и почти грациозна крачка, вълниста коса, жълта тениска, яке и маратонки без връзки. Най-вероятно пак на бос крак. Може би имаше все същото насмешливо изражение. Но навън вече беше тъмно, а и оптиката имаше своите ограничения.

Тя беше същата както преди.

Но този път смени посоката.

Тръгна на изток вместо на запад. В обратна посока на магистралата. Към главната улица. Зад нея нямаше никой. Нито сянка, нито някаква охрана. Ричър посочи с ръка, а Търнър кимна.

— Възможно ли е да не са казали нищо и на двете? — попита той.

— Ясно е, че поне на детето не са казали — отвърна тя. — Няма как да изтърсят нещо от сорта: Открихме баща ти, но решихме да го арестуваме.

— Но биха могли да го кажат на майката. Ако обаче ме арестуват и хвърлят ключа в морето, тя едва ли ще може да разчита на някаква издръжка.

— Какво си намислил?

— Не изпратиха никого да я следи, а би трябвало. Ясно е, че след като не мога да стигна до нея в къщата, ще опитам извън нея. Но въпреки това я оставят сама. Единствената логична причина е, че не са им казали. Вероятно защото няма как да обяснят защо четирима души ги следват навсякъде. И по тази причина не изпращат никого.

— Освен това са скръндзи — добави Търнър. — Ако им кажат за какво става въпрос, ще трябва да им изпратят домашна помощница от службата, а това струва пари.

— Окей, ясно — кимна Ричър. — Но след като майката и детето несъзнателно играят ролята на примамка и когато напускат къщата, то Еспин или федералните могат да организират проследяване отдалече или с помощта на уж случайна кола.

— Съгласна съм.

— Но засега никой не помръдва. Колите им са на местата си.

— Може би изчакват да се отдалечи още малко.

— Ще видим.

Не се случи нищо. Момичето стигна до далечния край на улицата, свърна вдясно и изчезна. Къщата остана затворена, а колите отпред не запалиха двигателите си.

— Може би разполагат с още един екип — подхвърли Търнър.

— Ти би ли одобрила подобен бюджет?

— Естествено.

— А те? След като дори не са им изпратили домашна помощница?

— Добре. Екипът е само един и не мърда от мястото си. Мързел и самодоволство. Освен това ще им бъде трудно да си намерят ново място за паркиране.

— Не мърдат, защото ме мислят за достатъчно тъп, за да отида пеша и да почукам на вратата.

После се появи някаква кола. От далечния край на квартала, отбила от „Вайнленд“ и изминала същия път, който бяха изминали и те. Фаровете й извиваха наляво и надясно, но след като излязоха на улицата и продължиха направо, изведнъж станаха ослепителни. Подминаха хамъра, подминаха синята врата, изравниха се с бялата кола и спряха. Водачът включи на заден ход и натисна газта. Колата рязко потегли обратно. Покрай къщата и хамъра и надолу по улицата, чак до последното паркомясто. Което очевидно беше много по-далече, отколкото би желал шофьорът. Колата паркира плътно на втора линия, фаровете угаснаха. От нея слязоха двама мъже, почти неразличими в мрака. Бяха по-скоро сенки. Едната доста по-голяма от другата.

Мозъкът на гущера се пробуди. Един милиард години по-късно Ричър се приведе сантиметър напред.

52