Барманът постави пълна чиния пред момичето, а то отмести очи от Ричър и му подхвърли няколко думи, които го накараха да се усмихне. Отляво на ризата му беше избродирано името му. Артър. Той й отговори нещо и този път дойде неин ред да се усмихне. После барманът отиде да си гледа работата.

Момичето взе приборите за хранене и салфетката с едната си ръка, а чинията с другата, след което се смъкна от високото столче. Приближи се към сепарето на Ричър и каза:

— Защо пък да не се присъединя към теб?

53

Момичето сложи приборите за хранене и салфетката на масата, после притича до бара да вземе и чашата си, махна на човека с името Артър и посочи към сепарето, сякаш да му каже премествам се. Върна се обратно, сложи чашата до чинията си и се плъзна на седалката от винил, за да седне точно срещу Ричър. Отблизо изглеждаше по същия начин, по който изглеждаше отдалече, но детайлите бяха по-ясни. Особено очите, които действаха в синхрон с устата и бяха не по-малко насмешливи.

— Защо изведнъж реши да седнеш при мен? — попита я Ричър.

— А защо не? — отвърна тя.

— Ти не ме познаваш.

— Опасен ли си?

— Мога и да бъда.

— Артър държи един колт „Питон“ под бара — в края, който е срещу теб. И още един в другия край. И двата са с двайсетсантиметрови цеви, заредени с патрони магнум триста петдесет и седем.

— Много ли се храниш тук?

— Практически непрекъснато, но думата би трябвало да е „често“. „Много“ се отнася до количество, а аз предпочитам малките порции.

Ричър не каза нищо.

— Извинявай — добави тя. — Но аз съм си педантка по рождение.

— Защо реши да седнеш при мен? — пак попита той.

— А защо днес виждам колата ти цели три пъти?

— Кога беше третият?

— Технически погледнато, той беше първият. Когато бях в адвокатската кантора.

— Защо питаш?

— Любопитно ми е.

— Кое?

— Чудя се защо виждаме една и съща кола три пъти поред.

— Виждате?

— Имам предвид онези от нас, които обръщат внимание — каза тя. — И не се прави на глупак. В квартала става нещо и ние искаме да разберем какво е то. А ти приличаш на човек, който може да ни обясни. Разбира се, ако те помоля любезно.

— Защо мислиш, че точно аз мога да ви обясня?

— Защото си един от онези, които цял ден се мотаят и душат наоколо.

— А какво се случва според теб? — попита Ричър.

— Ние знаем, че всички се въртите около адвокатската кантора или се трупате на нашата улица. От което става ясно, че някой на нашата улица е клиент на въпросната кантора и вероятно се занимава с някакъв сенчест бизнес.

— Кой на вашата улица?

— Това е големият въпрос, нали? Зависи доколко умеете да се маскирате на местата, на които паркирате. Според нас искате да бъдете максимално близо до мишената си, но не точно пред нея, защото това би било прекалено демонстративно. Но колко близо? Ние не знаем това. Ако се преместите малко наляво или малко надясно по улицата, спокойно бихте могли да наблюдавате и други къщи.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Нали не си забравил за онзи колт „Питон“?

— Зареден и готов.

— Казвам се Сам.

— Сам коя?

— Сам Дейтън. А ти как се казваш?

— Това ли е всичко, което знаеш за операцията на твоята улица?

— Не ни подценявай, ако обичаш. Мисля, че ние все пак успяхме да навържем някои неща. Въпреки че всички вие мълчите като риби. Страхотен израз, нали? „Мълчиш като риба“. Издаде ви начинът, по който шарите с колите си между кантората и мястото, където живея. Разбирам, че има някаква връзка между двете, повече от ясно е.

— Никой ли не ти е обяснил за какво става въпрос?

— Защо да го правят?

— Какво казва майка ти за всичко това?

— Не му обръща внимание. Стресирана е прекалено много.

— От какво?

— От всичко.

— А баща ти?

— Нямам баща. Всъщност не може да нямам, но никога не съм го виждала.

— Братя или сестри?

— Нямам.

— Според теб кои сме ние? — попита Ричър.

— Федерални агенти. От АБН, ФБР или Бюрото за контрол на оръжията и експлозивите. Живеем в Лос Анджелис все пак. Тук винаги става въпрос за дрога или оръжия, или пари.

— На колко си години?

— Почти на петнайсет. Все още не си ми казал името си.

— Ричър — отвърна той, наблюдавайки я много внимателно.

Но реакция нямаше. Нито проблясък в очите, нито Аха!, нито О, боже мой! Както реагират повечето хлапета. Името му явно не й говореше нищо. Абсолютно нищо. Явно не го бяха споменавали в нейно присъствие.

— В крайна сметка ще ми кажеш ли какво става? — попита тя.

— Вечерята ти изстива, това става — отвърна Ричър. — Хайде, започвай да се храниш.

— Ти ще ядеш ли?

— Вече ядох.

— Тогава защо влезе тук?

— За да разгледам интериора.

— Артър се гордее с него. Ти откъде си?

— Аз съм в постоянно движение.

— Значи си федерален агент — кимна тя и започна да се храни.

Ричър беше готов да се обзаложи, че това в чинията носи някакво наименование от сорта на „Страхотното руло на мама“. Миризмата на говежда кайма и кетчуп не можеше да се сбърка с никоя друга. А той знаеше всичко за закусвалните. Беше прекарал в тях стотици часове и беше опитвал почти всичко, което предлагат.

— Права съм, нали? — подхвърли тя. — Става въпрос за адвокат и клиент.