— О? — Кафлън наостри уши. — Преговори с кого?

— Как с кого? С правителството.

— Има ли такова?

— Моля… — Ортис взе една от нейните филийки и започна да размазва жълтеникавия маргарин, когато ножът се хлъзна по кокалчето му. Той погледна раната и замислено я облиза. — Какво имаш предвид?

— Вече сте видели положението тук. Това място на практика си върви от само себе си. Всеки е прекалено зает да си оправя живота и не може да си позволи да се ангажира с по-висши форми на управление. И от един добър източник разбрах, че те нямат време да се занимават с дипломати и дипломация. Така че с кого бихте могли да се срещнете?

— Има кмет в една от тези колонии — отговори отбранително Ортис.

— В Солис Планум? Тя е фигурант. Прерязва лентите на новите тунели и държи речи в защита на филтрацията на въздуха. Има бюджет от 5000 Нови на година, за да поддържа търговската палата. Това е всичко. Опитайте се да сключите сделка с нея и ще видите как ще ви насочи обратно към хората, които са я поставили в кабинета.

— Вие опитахте ли?

— Не, просто си знам домашното. Людмила Петровна не прави нито един ход без директното одобрение на избирателите си.

— Тогава е просто. Ще се явим пред електората. Ще започнем кампания за връзки с обществеността, ще оформим мнението на…

— Няма да стане. Няма „електорат“. В Солис Планум не е имало избори от двайсет години.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ортис, като все още изглеждаше спокоен.

— Вие сте довели доста хора тук, нали? И планирате да преговаряте с марсианците? Само че няма с кого да седнете на една маса. Страшно дълъг е пътят, за да си струва екскурзията. — Деметра си помисли за Нанси Кунео, която бе пристигнала само ден-два след нея и немного преди неофициалния антураж на Хари. Защо изведнъж всички се стълпиха тук? — Толкова ли ви е зле разузнаването, не знаехте ли тези неща?

— Ние… — започна бавно Хари. Твърде бавно. — … бяхме принудени да повярваме, че ще бъдат направени съответните приготовления.

— Принудени? От кого?

— Наистина мисля, че това не те засяга, Деметра.

— От вашите съдружници в Долината? От някой местен, действащ като ваш агент? От кого?

— А ти защо си тук? — контрира Ортис.

— Във ваканция съм.

— Това е страшно дълъг път за една промяна в обстановката — върна й топката той. — Особено за някой с дипломатическо образование…

— Не съм завършила курсовете…

— … и с тайни акредитиви, предоставени от страна на Суверенната държава Тексахома…

— Това не е истина.

— … включително временен имунитет от ООН, гарантиран от подписа на Алвин Бертранд Кафлън, член на Генералната асамблея.

— Дядо ми е изключително влиятелен.

— Така изглежда. — Ортис я дари със загрижено кимване. — И вероятно се каниш да правиш неща, които несъмнено изискват неговата протекция.

— Исусе — въздъхна тя. — Добре де, Кунео и кореецът вече го разбраха. Тук съм, за да ви наблюдавам.

— Да ни наблюдаваш, докато правим какво? — той се усмихна. Но приятелски, а не триумфиращо.

— Нашите компютърни проекции сочат… — В спомените й се промъкна нещо за тези проекции, но в нетърпението си да обясни, мисълта избледня — … че строителство ви в долината ще наруши баланса в полза на вашите претенции, идващи от експедицията на Потандер.

— Каньонланд е изцяло търговско предприятие — уточни Ортис. — Ние се интересуваме единствено от печалбата. Обитателите ще са родени на Марс или имигранти от всички земни нации, получили позволение според различните харти на ООН. Никога не ни е минавала мисълта да ги правим северозеландци, де юре или де факто. Изискванията ни за гражданство са прекалено строги, за да го позволим.

— Ъхъ. — Кафлън беше готова да се усъмни във всичко, казано от него. — Ако Каньонланд е толкова комерсиално начинание, защо изграждате енергийна орбитална станция три пъти по-голяма от изискванията на финалната фаза от вашия проект?

— Кой ти е казал, че тя е наша?

Деметра поклати глава и лъчезарно му се усмихна.

— Други компютърни проекции?

— Едно птиченце — подразни го тя.

— Добре — продължи Ортис, — като знаеш толкова много за административната уредба на Марс и че ние се каним да вземем Долината от вас, с кого, според теб, преговаряме за това?

Деметра почувства, че се вцепенява. След една твърде дълга пауза, тя се чу да казва с глух глас:

— Не знам… Наистина, просто… никога не ми е хрумвало.

Глава 14

Тайното съзаклятие

Източен воден резервоар, 17 юни