Читаем Марс плюс полностью

Пауза. Хари можеше да си представи как мрежата проверява следите от изображения, събрани от стотици или може би хиляди видеомонитори, миризмите от също толкова газови детектори, компресираното ехо от не по-малко обществени микрофони. Машините трескаво координираха суровия материал, търсейки улика, следа, моментна позиция.

— Мис Кафлън в момента не се намира в комплекса Тарсис Монтс — обяви накрая мрежата. Екранът се върна към неутралния сив цвят.

— Как е напуснала? Къде е?

— Не съществува запис на нейното заминаване.

— Каталогизирай продажбите на транзитни ваучери между колониите през последното денонощие — инструктира Хари. — Също и заемането на скафандри във всички публични шлюзове.

— Повтаряме, не съществува запис на нейното напускане от който и да е изход.

— Интересно… Дайте ми последната позиция.

— Ресторант Чез Гуереро, търговски квартал 1/16/12 — екранът му предостави и стандартна туристическа снимка от вътрешността на двузвездното заведение. Масите бяха прекалено близо една до друга, твърд тухлен под и голямо количество бяла мазилка по стените с репродукции на стари картини с мексикански привкус, може би американския югозапад.

— Кога е била там?

— Вчера, между 18.30 и 20.00.

— А след това? — настоя Ортис.

— След това… Мис Кафлън не е в комплекса.

— Без някакви записи за заминаване, а? Да, схващам — той седна, отпусна глава на гърдите си и потъна в мисли. Ресторантското изображение изчезна и екранът отново стана празен. — Сама ли е вечеряла? Имало ли е някой е нея?

— Лоул Митсуно — екранът показа златиста глава със сиви очи. Мъжът имаше хубава брадичка и ухаеше на хормони.

— Не го познавам.

— Митсуно е марсиански гражданин, роден на планетата и нает като хидрологист втора степен в Департамента за ресурсите на Тарсис Монтс. Срещал се е с мис Кафлън няколко пъти през последните осем дни. В този момент нашият модул в неговия департамент И-4 Административен терминал преглежда взаимоотношенията им.

— Пригответе резюме и за мен — инструктира Ортис. Изведнъж му хрумна нещо — Има ли досие?

— Моля, уточнете. — Екранът показа калейдоскопична картина от розово и зелено — знак на объркване.

— Нещо като криминално досие. Евентуално психопатично сексуално отклонение, съблазняване на деца, похищение, изнасилване, такива неща.

— Няма такова обвинение, попълнено срещу него — веднага отговори мрежата.

— Няма. Сигурно няма… Интересно.

— Други инструкции? — попита машината.

— Засега не. Ако измисля нещо, ще ти съобщя.

— Както ние…

С неочаквано „бип“ екранът потъмня. Не просто тъмно, а напълно изключи с един последен проблясък на умиращ фосфор.

Златен Лотос, 17 юни

— А, ето те.

Деметра прекосяваше фоайето към хотелската си стая. Това беше първата й крачка на открито след повече от километър тайно промъкване от ъгъл на ъгъл по дългите стени на обществените шестоъгълници на Ниво четири. Причината за предпазливостта й бе проста: беше рано сутринта, време за закуска, а тя бе облечена в малиновата си минирокля, с официални обувки с токчета, високи 85 милиметра, и нищо друго. Не представляваше особено благовъзпитана картинка. Затова радостният вик я сряза като полицейска шокова палка.

Деметра се обърна и видя Сун Ил Сук, седнал на малка седалка, стърчаща от едната страна на шестостена във фоайето. Беше облегнал туловището си назад с ръце, скръстени в широкия скут и сплетени в глезените крака. Школникът Буда, помисли си тя.

— О, здрасти, Суки. — Тя усещаше очите му, пълзящи по всеки сантиметър от тялото й. Търсещ какво? Смучки?

— Прибираш се късно. — Това бе заявление, не въпрос.

— Да.

— Опитах се да ти се обадя. Никъде не получих отговор. Търсех те навсякъде. Никой не можеше да те открие.

— Бях на гости при един приятел.

— Той няма ли терминал?

— Ние… не го бяхме включили.

— Това е невероятно. Исках да говоря с теб.

— О? За какво?

Лицето му моментално застина: школник Буда, хванат в лъжа. Долната му устна увисна, клепачите се затвориха, раменете се отпуснаха. Въпреки че объркването на Сун продължи не повече от половин секунда, Деметра го забеляза. За по-малко от миг той се взе в ръце и лицето му светна.

— Да говоря с теб за новия екип на С-Зелите.

— Срещнах ги вече — отвърна тя. — Какво за тях?

Пауза.

— Мислиш ли, че те представляват опасност за нашите позиции?

— И ти си ме търсил, за да ми зададеш този въпрос? Кога? Посред нощ?

— Беше два часа. Спах лошо.

— Нечиста съвест?

— Не. Грижа за теб, скъпа.

— Мога да се грижа за себе си.

— Тези северозеландци не са това, за което се представят, а така също и проектът им за развитие на Каньонланд не е това, което изглежда.

— Предполага се, че това е новост?

— Искам само да ти помогна. Защо не се заинтересуваш от новата им орбитална енергийна станция? Ще видиш, че е много по-голяма, с три пъти по-голям капацитет, отколкото е предвидената енергийна консумация. Това е факт, който не можеш да провериш по никой обществен източник, но ти го предоставям, за да циментираме нашия съюз.