— О, компютрите знаят всичко за тези места. Екскаваторите, които са ги прокопали, са били контролирани от машини. Почвата тук е нестабилна, така че мрежата е оставила монитори да следят за евентуално пропадане. Ние просто сме поставили около тях няколко лъжливи записа, така че тя чува само това, което се очаква да чуе от нас.

— Тоест вие идвате тук само за да се махнете от машините?

— Разбира се. Има някои неща, в които не искаме компютърната мрежа да се рови. Неща, които не са нейна работа. Така че подготвихме това място като убежище за конфиденциални разговори.

— И креоли като Джори никога не посещават това място? — настоя Деметра.

— Разбира се, че го посещават. Те са странна компания, затова ги водим на някои от нашите купони. Креолите са луди по човешки момичета, както вече си разбрала. Водим и киборги, просто да им замажем очите. Всички мислят, че това е само джумба-лумба и ние не ги разубеждаваме. Както и да е, мрежата не се интересува от необходимостта на човек да се уедини.

— Не е ли опасно да каните свързани с мрежата същества като креолите? Особено ако искате да запазите това място в тайна?

— Зависи от гледната точка — той повдигна рамене. — Когато машините-симбиоти станаха прекалено любознателни, открихме, че е по-лесно да им замажем очите, отколкото да… хм… предприемем директни действия.

Обучението по шпионаж й даде пълен набор от значения на фраза като „директни действия“. Тя си помисли на какво ли са готови Лоул и неговите приятели, за да защитят тайното си място. Вместо това зададе още по-настоятелен въпрос:

— Кои по-точно сте това „ние“?

— Няколко души, които в основни линии мислят като теб, че на компютрите не може да се има доверие. Не и безрезервно.

— Никога не съм казвала това — възрази Деметра. — Просто не ги харесвам особено.

— Има ли разлика? — попита Лоул и се прозя.

— Не съвсем… може би — отстъпи тя. — Но, както и да е…

Но преди да довърши мисълта си, той вече хъркаше в ухото й. Това не я изненада след изпитанията, на които го беше подложила.

Както и да е, канеше се да каже тя, начинът, по който бе подредена стаята подсказваше, че не се използва само за провеждане на купони и забавления. Хората идваха тук да заговорничат. Може би и да се скрият. Свидетелство за това бяха кутиите с консервирана храна, лекарствата и скафандрите, които откри на една от закачалките на стената. Деметра имаше още какво да научи за Лоул и неговите приятели. А те почти нямаше какво да открият в нея. Тя вече им беше разказала всичко. Но това добре ли беше или зле?

Деметра все още се опитваше да разбере, когато сънят я обори.

Глава 13

Изстрели в мрака

Хотел Червени Пясъци, 17 юни

Хари Ортис стреснато изплува от един объркан сън. Той се огледа в непрогледния мрак на хотелската си стая, опитвайки се да определи какво го е събудило.

Нищо.

Ако бе някакъв шум, той не се повтори. Хари се ослуша за минута и започна да брои ударите на сърцето си като ги делеше на две за по-точен резултат. Той се загледа в празното пространство с напълно адаптирани към тъмнината очи, дебнейки за сенки. След момент на концентрация, можеше да забележи екрана на стайния терминал по слабата остатъчна луминесценция на фосфора. Един все още активен диод на клавиатурата рисуваше мозайка от продълговати сенки. Външната врата на стаята се очертаваше по луфтовете в рамката, а светлината от коридора се процеждаше на златисти и сребристи петна. Лампичката за зареждане на самобръсначката му, захранвана с батерия, обливаше банята в зеленикава мараня. Но нищо не се движеше. Не това е причинило пробуждането му.

— Часът? — Ортис попита персоналното си хроно, поставено в нощен режим.

— Един двайсет и седем — отвърна неутрален глас. От глезотия Ортис бе програмирал гласът на хроното да бъде абсолютно неутрален — нито мъжки или женски, нито жив или механичен. Сега това не го успокои.

Хари познаваше собствения си цикъл на сън. Съдейки по часа, в който бе изгасил светлината и се бе обърнал на една страна, за да заспи, трябваше да се събуди два пъти — около два и петнайсет и четири и половина. И едва ли би си отворил очите, не би повдигнал даже глава, камо ли да се изправи рязко като сега. Той докосна голата си кожа. Усети, че се е изпотил и избърса дланите си в одеялото. В стаята въобще не беше горещо. Хари отметна завивките без да светва лампите, отиде до терминала и седна пред него.

— Система.

— Да, консул Ортис? — отвърна машината.

— Свържете ме с Деметра Кафлън. Тя е в Златен Лотос.

— Мис Кафлън не е в предназначената й стая — включи се един нов, по-авторитетен глас.

— Намерете я за мен, може ли?

— Тази функция не се предлага като част от нормалното програмиране. — За да му помогне, екранът освети едно меню от възможности за междуличностни контакти. Списъкът бе кратък.

— Мефисто… намерете момичето.