Читаем Марс плюс полностью

— Сун, корейският плейбой, и Ортис, северозеландският дипломат. И двамата ме разпитваха тази сутрин, и двамата твърдяха, че съм им трябвала предишната нощ. Те веднага са тръгнали да ме издирват и не са ме открили.

— Е, мисля споменах, че тези тунели не са съвсем открити за публика — отвърна бавно той, опитвайки се да й сигнализира с очи. Не се ли сещаше, че мрежата чува всичко. — В тази част на комплекса няма нормална поддръжка. Няма терминали и оптични линии, или електронни… ъъ… наблюдателни точки. Така че хората, които са те търсили, не са били в състояние… хмм… да влязат в контакт.

— Лъжеш — контрира го остро тя. — Там имате компютър.

Лоул чу как Елън си поема дъх.

— Наистина ли? — попита той, а очите му се превърнаха в семафори. Това бе крайно опасен разговор и Деметра бе длъжна да го разбере. — Защо мислиш така?

— Видях го.

— О? И кога?

— Този следобед. Върнах се там.

— Защо го направи?

Кафлън направи пауза.

— Търсех си… обеците. Снощи ги забравих.

Митсуно не можеше да се сети дали е имала украшения или не. Спомняше си само, че бе ужасно гола, дори когато бе напълно облечена.

— Трябваше да ме попиташ — сгълча я той. — Щях да огледам за тях.

— Днес беше зает — вдигна рамене Деметра. — А освен това не си ми казвал да не се връщам.

— Но вратата е заключена.

— Евтина механична ключалка. Учили са ни как да се оправяме с тях.

— Учили са ви? — учуди се Лоул.

— Университетски курсове за бъдещи дипломати.

— Аха! Шпиони.

— Позна.

— Съжалявам за ключалката — каза той, надявайки се да я отвлече. — Но без енергия не можем да използваме каквато и да е електронна система.

— Така си и помислих. Но нали имате захранване за компютъра?

Лоул се изправи и я погледна право в очите.

— Ако в стаята има компютър, Деметра, за мен това е новост. Сигурно си видяла нещо друго и си го помислила за компютър.

— Не съм толкова тъпа, Лоул.

— Деметра, скъпа… — прекъсна я Елън.

Кафлън не я погледна.

— Целият коридор е като сметище — продължи тя гладко. — Сигурна съм, че ще откриеш парчета и части от терминали, В/Р устройства, стари кибери, регистратори и други изоставени неща. — Сорбел й смигна с очи. — Вероятно някои от тях са останали свързани, както са били изхвърлени от притежателя им, но нито един от тези боклуци не работи, разбираш ли ме?

— Така ли? Значи и ти си вътре? — по начина, по който го каза, Деметра не изглеждаше изненадана.

— В кое, скъпа?

— В това, което и двамата се опитвате да скриете. — Деметра сви устни, кимна веднъж и си замина.

Елън се обърна към Митсуно.

— Лоул, какво си направил?

— Не знам, но май е по-добре да го оправя.

— Тази вечер — каза му Сорбел.

Заповяда му.

Златен Лотос, 17 юни

Деметра отключваше стаята си, когато една ръка я докосна по лакътя.

— Деметра?

Без да поглежда, знаеше, че е Лоул. Вероятно бе дошъл за още обяснения. Тя дръпна рязко ръка.

— Не се опитвай да ме объркваш, Лоул. Знам, каквото знам.

Палецът й се опря до ключалката и вратата се отвори.

— Трябва да ти покажа нещо. — Той отново я хвана за лакътя, но този път леко.

— Не искам да… — но не го отблъсна.

През отвора на вратата се виждаше стаята. За нея това бе едно безопасно място. Тук беше леглото й, всичките й дрехи, имаше достъп до определено количество вода, терминал, който можеше да научи да приема диктовка и определено ниво на тактичност. След лайното, в което стъпи тази сутрин, всичко, което искаше, бе да влезе, да си легне и да заспи.

— Какво? — попита накрая.

— Не мога да ти кажа. — Лоул отново направи онова нещо с клепачите си. Дали не бе някакъв тик? — Трябва да ти покажа.

Деметра въздъхна:

— Далеч ли е?

— Знаеш пътя.

— Добре. — Тя затвори вратата, обърна се и тръгна с него.

След като минаха три нива и прекосиха четири тунела, тя провлачи стъпки.

— Ако мислиш, че отивам в онази стая, за да… те обслужа, забрави. Не съм в настроение.

— Не е това.

— Но ти каза, че стаята е за купони.

— И за други работи. Има за много неща да си поговорим.

— Говорихме вече. В Хоплити. Не си ли спомняш?

— Имам предвид насаме — Лоул се насочи надолу по коридора. Тя можеше да го последва или да го гледа как заминава.

Деметра забърза крачка, за да го настигне.

Когато стигнаха до стоманената врата, той закри с рамо ключалката, докато завърташе циферблата на резето, после изсумтя и я остави да гледа.

— Знаеш как да освободиш това, нали?

— Не.

— Тогава как…

— Знам комбинацията.

Той поклати глава.

— Следващия път трябва да съм по-внимателен.

Митсуно влезе и включи светлините. Стаята си беше както я бе оставил. Ако не друго, Деметра бе поне спретнат шпионин.

— Така, къде е компютърът, който си помислила, че си видяла?

— Не „помислила“. Видях го! Зад онази купчина — тя посочи към запасите — има тайна стая. По-тайна от тази. Компютърът е на масата.

Митсуно се успокои. Раменете му се отпуснаха.

— Добра работа си свършила тук, наистина. — Той отиде до купчината, хвана най-долната кутия и я отмести от пътя си, после тръгна с котешка походка през свързващия тунел. Деметра го последва.

— Йее, това наистина е компютър — каза той, застанал пред масата.

— Както казах, ти ме излъга.